Обсебващият страх на оцелелите
Страхът от неизвестното е наистина обсебващ. Това е един от многото изводи, които човек би си направил, ако прочете „Кутия за птици“ („Deja Book“, 2015, с превод на Невена Дишлиева-Кръстева), първият опит на Джош Малерман да привлече читателското внимание. Някои от нас се подиграват на страха, осмиват хората, които „постигат“ завидни висоти в страхуването от заобикалящият ни свят и никога не са се замисляли, че страхът всъщност означава оцеляване. Страхът е в природата ни. Сега страхът се крие дълбоко под мозъчната кора и напомня за себе си в момент на опасност. В днешно време страхът може да доставя и удоволствие – нещо едва ли не противоестествено на човешката природа. Но ние си имаме „усилвател на страх“ – въображението и фантазията, защото светът ни изглежда сравнително безопасен. Затова четем Лъвкрафт, Кинг и останалите търсачи на страх. Затова и ще надникнем в кутията за птици на Малерман – за да изпием още една глътка страх и фантазия. Когато неизвестното, носещо смърт се развилнее отвън, не ни остава нищо друго, освен да се барикадираме и да се страхуваме, защото само страхът може да ни опази живи.
Вече четири години Малори живее с две малки деца, родени в страх от непознатото навън. Превръзката на очите им е единственото защитно средство срещу странен и особен враг, който броди навред и причинява лудост и смърт. Само един поглед е достатъчен, за да погубиш себе си и останалите около теб. Зрението носи смърт. Слухът се превръща в ценност, от която зависи оцеляването. А Малори иска да оцелее, да оцелеят и децата, които от самото си рождение са внимателно обучени да разпознават всичко само чрез слуха си.
Всичко започва с откъслечни новини за странни самоубийства и убийства. Зрителите са свикнали да получават своята доза ужас от телевизионния екран, всекидневно и ексклузивно, с помощта на обучени водещи на новини, за които това е част от професията. Нищо не предвещава близкия ужас. Намират се и хора с пределно живо въображение, истински живи аларми, които раздухват собствените си страхове сред по-спокойните. Разнася се слух, че е достатъчно да зърнеш с очите си някакво същество навън и всичко за теб ще приключи скоропостижно. Паниката вече е навсякъде. Всички се барикадират в къщите си, покриват прозорците и се опитват да живеят с този си панически страх.
Една обява във вестника подтиква Малори да потърси по-стабилно убежище и се озовава в добре защитена къща с малка група оцелели. Самото и посрещане и подсказва, че нещата наистина са извън контрол и си е чист късмет, че я допуснат до обиталището и храната си. В това малко общество Малори намира сигурност за себе си и бъдещото си дете. Хората са задружни и си помагат за всичко – носене на сляпо на вода от кладенеца, издирване на други оцелели по стационарен телефон, ритуалното преброяване на запасите от храна и планиране на следващия поход навън за намиране на още храна и разни дреболии, които в този момент са се превърнали в животоспасяващи. Но всички те знаят, че това няма как да продължи до безкрай и сами търсят начини да противодействат на „невидимата“ заплаха, подпомогнати от идеите на първия собственик на къщата, загинал в опит да открие начин за справяне със ситуацията. Но това не е лесно, когато си с превръзка на очите и всяко докосване може да означава наближаваща смърт.
Малерман е смел – позволил си е да затвори света зад една парцалена превръзка и така да остави читателя сам да рисува щрихите на пейзажа и да се остави на собственото си въображение. Описанията на открито са единствено по слуховите възприятия на героите, което може да е солидна пречка за читатели, несвикнали да го използват често. Да, това е книга за читатели, които могат да се абстрахират от липсата на пейзаж, наложен от авторовите виждания. Тук няма готови филмови кадри, които да си проправят път до възприемащия. Самият възприемащ ги сътворява чрез слуха на героите. Много смело от страна на Малерман. Ако предложиш на читателя действителност, възприемана без основно сетиво като зрението, рискуваш да останеш неразбран. Ето къде се крие разковничето в тази книга. Ако направиш необходимото усилие, няма начин да не усетиш идеята на книгата. Да оставиш своеобразен отворен финал също е един вид смелост. Свикнали сме на някаква развръзка, която да осветли до някаква степен нещата. Но не забравяйте, че в книгата и ние самите сме като слепци, не само героите. Без зрението няма как да опознаеш достатъчно добре врага си, за да му се противопоставиш успешно.
Все пак Малерман може да се окаже и по-добър писател, затова ще очаквам с любопитство нова негова книга.
Оценка от мен: 4 / 5
Още ревюта:
Няма коментари:
Публикуване на коментар