Кундера и портретите на незначителността
Явно всяка първа среща с Милан Кундера е особена и пълна с изненади, а когато тя е с последната му книга, човек има чувството, че е изпуснал много и не всички неща са ясни. „Празникът на незначителността“ („Колибри“, 2015, с превод от френски на Росица Ташева) изобщо не е първата книга на Кундера, до която съм се докосвал, но е първата, която наистина пожелах да прочета. А с желанието идва и реалният прочит – този на читател, който посяга към книгите само като към обект на уважение и от личен интерес. През годините не веднъж съм имал възможност да захвана негова книга, но никога като изследовател на една съвсем различна страна на художествената проза. Кундера е странен, но наистина добър автор.
Да избереш за тема на роман един обикновен пъп не е ли губене на време? Дори един философски размисъл около пъпа не може да бъде адекватен на всички онези големи въпроси, на които всеки нормален човек търси отговор. Но точно един тъй незначителен пъп може да послужи за отправна точка към разгадаването на човешкото битие. И не е точно философия онова, което го прави важен. Важен го прави незначителността, с която е покрит.
Ален е впечатлен от новата мода девойките да поставят в центъра на вселената си един обикновен пъп, една дупчица в центъра на тялото с история, която е приключила още в деня на раждането. Какво му е еротичното и защо измества такива атрибути на привличането като бедрата, дупето и гърдите?
„Това го накара да се замисли: ако мъжът (или епохата) вижда центъра на женската съблазън в бедрата, как да се опише и определи спецификата на тази еротическа насоченост? Хрумна му следният отговор: дължината на бедрата е метафоричният образ на пътя, дълъг и мамещ (затова бедрата трябва да са дълги), който води към еротичната развръзка; и наистина, каза си Ален, дори насред съвкуплението дължината на бедрата придава на жената романтичната магия на недостъпното.
Ако мъжът (или епохата) вижда центъра на женската съблазън в задните части, как да се опише и определи спецификата на тази еротическа насоченост? Хрумна му следният отговор: бруталност; веселие; най-краткият път към целта; цел, двойно по-възбуждаща, поради това че е двойна.
Ако мъжът (или епохата) вижда центъра на женската съблазън в гърдите, как да се опише и определи спецификата на тази еротическа насоченост? Хрумна му следният отговор: обожествяване на жената; Дева Мария кърми Исус; мъжкият пол коленичил пред благородната мисия на женския пол. Но как да се определи еротизмът на мъж (или епоха), който вижда женската съблазън съсредоточена насред тялото, в пъпа?“
И след това изумително пречупване през моделите на естетиката, читателят може спокойно да се насочи към незначителността като атрибут на битието, което всеки трябва да следва. Защо тогава незначителността да не стане повод и за написването на роман? „Незначителното, приятелю, стои в основата на съществуването.“
Философските набези на Кундера върху читателя съвсем не са непристъпни (ако изобщо може да се говори за философия), нито кореспондират с някаква имагинерна престава за света. Тук авторът представя само щрихите, а не цялото величие на битието, насочва към почти невидимото значение на крепежните елементи на действителността. И като прибавим иронията и хуморът като закрепваща лепилна смес, събитията поемат в правилната посока. Сред страниците ще изпъкнат образът на Сталин и вицът, на който никой не иска да се смее; приемът, на който всеки от героите изиграва своята незначителна роля; близката смърт и отстоянието ѝ от рождението като причина за двоен празник; смехът и лъжата като предпоставка за добро настроение; особената философия на извиняващите се хора; битката за истинността в думите на Кант, Хегел и Шопенхауер; дали е човешко право да си грозен и т. н.
Както казах в самото начало, първата среща с Кундера е особена. За да навлезеш в света му ти трябва солидна основа, на която да стъпиш. Можеш лесно да изваждаш цитат след цитат, но никога да не усетиш гравитиращата около тях незначителност. Да, Кундера е забавен и създава приятни усещания, но и носи признаците на самотата в човешкото съществуване. Ние сме си изградили ценностна система, основана на значителното, висшето и всичко свързано с издигането на собствените ни възприятия до почти божествени висоти. Но самата безграничност на идеалите ни поставя основателния въпрос: ще се изгубим ли в безкрайността, ако се откъснем от всекидневното и действително познаваемото? Няма ли тогава безкрайността да ни погълне и самите ние да се превърнем в незначителност? А когато разсъжденията ни престават да имат някакъв особен смисъл, можем да се втренчим в пъпа на минаващата девойка и да открием, че точно там се крие същността ни – просто поредната незначителност.
Оценка от мен: 4.7 / 5
Други ревюта:
Няма коментари:
Публикуване на коментар