четвъртък, 20 август 2015 г.

„432 ХЕРЦА“ НА НЕДЯЛКО СЛАВОВ

   За 432–те трептения и природната хармония
   
   Странно е да се потопиш в книга, която не следва строго определените закони на човешкото възприятие. Когато един писател започне да се ровичка отвъд съзнателната представа за нещата, Вселената няма да му се разсърди, но читателят може да посегне или към брадвата, или към следващата му книга. Въпросът тук е къде се крие предпазната клапа, за да не настъпи срив на възприятията. „432 херца“ („Хермес“, 2015) е колкото труден за възприемане роман, толкова и ловък начин да се покаже висша класа в един текст. Метафори, поезия, борба на възприятията. Недялко Славов е поел по пътеката на съвършенството по най-хитрия начин, преодолявайки преградата на делничното и навлизайки с широки крачки по посока към божественото. Тук бих направил пауза за въздъхване, защото никак не обичам божественото, нито пък каквито и да е концепции, свързани с него. Затова ще се наложи да пренасоча търсенията си другаде – към математиката, физиката и изобщо формулите, които описват природата като съвършена и подредена структура.

   Тук става въпрос за музиката, за онези 432 херца, естествената природна честота, Златното сечение. През 1939 година не кой да е, а именно Йозеф Гьобелс, издава указ, с който задължава всички музиканти да настроят тонът Ла на 440 херца, вместо, както е било до този момент, на 432. Камертонът, уредът, с който се настройват инструментите, взима тона Ла винаги по един и същи начин. Малка промяна в сплавта довежда до промяната, нарушаваща природната хармония и мисленето на човечеството. Тук отново ще направя пауза за въздъхване. Решението на Гьобелс е одобрено от Международната организация по стандартизация през 1953 година, въпреки протестите на десетки хиляди музиканти.

   „432 херца“ е прецизен напън да се покаже нагледно дисхармонията на света през погледа на главния герой Нед и неговата епична битка за връщането на естественото в човешката природа. Заобикалящите го образи са фалшиви и неестествени, сенки в двуизмерен свят, пълен с „липса на смисъл“. Всичко е поза с претенции за възвишеност и показва някакъв недъг, който трябва да се излекува. Тук стената на позора се нашарва с грозни надписи, които се допълват от всички представители на човешкото общество. Мащабите се смаляват и светът се разтрошава на дребни късчета. Дисхармонията завзема нови територии и разпадът е неминуем. Нед сяда зад пияното си и се заема да сътвори композиция, връщайки съвършените 432-та херца на човечеството.

   Недялко Славов използва обработен до съвършенство език, подплатен с поетичност и метафори. Осъзнах, че съм доста далеч от тази образност, този текстов аристократизъм. Виждам изящество, виждам добре отработен стил, но като че всичко ми е прекалено чуждо. Имах и моменти на доволство заради почти абсурдния хумор сред страниците. Има я елегантността, на която всеки четящ се радва. Преди време изгледах едно интервю с автора и съм убеден, че знае с какво се е захванал. Едва ли обаче читателите на тази книга ще приемат толкова лесно конспиративната същност на идеята за дисхармонията и вредните 440 херца. Със сигурност Мик Джагър знае повече от мен за нанесената на музиката и човечеството вреда (така поне се пише). Ако се абстрахирам от това, книгата си заслужава прочита, поне заради езика и умението на Славов да го обработва като глина.

Оценка от мен: 3.7 / 5

Няма коментари:

Публикуване на коментар