Баба праща поздрави в поредната магнетична книга на Фредрик Бакман
Някога може и да е имало такива магнетични книги като „Човек на име Уве“, които да размекнат и най-безкомпромисния читател. Аз лично не се сещам за много. А и кой може да предвиди какво се крие зад различните очи, следящи какво се случва сред страниците на книгите, за да е сигурен, че някоя от тях може да се развилнее из най-тъмните кътчета на съзнанието и напълно да превземе чувствата. Уве се оказа необикновен образ, който лесно се провира под кожата и посява зрънцето на съпричастността. Но Уве не може да изниква от всяка книга, дори при татко му Бакман, който трябва да остави в миналото спечеленото доверие на читателите от първото си отроче и да сътвори нов интригуващ образ. Щафетата поема „Баба праща поздрави и се извинява“ („Сиела“, 2015, с превод на Любомир Гиздов) – една различна, но също успешна, по моето скромно мнение, книга. Бих казал, че не е правилно да се сравнява с „Уве“, или да се търси същото усещане при четене, но и тази запазва уникалния език на Бакман и дори се разпростира по-далеч.
Историята започва някак невинно и човек има усещането, че се преселва в някаква приказка, в която бабата и нейното внуче – почти осемгодишната Елса – намират подслон от пълния с противоречия и политическа коректност свят. Баба е магнит за детското въображение и вгражда в момичето, ако мога така да се изразя, деструктивните идеи на собствения си свят. Баба е приятно луда и невъзпитана, опонира на всички и всичко, поставя непреодолими прегради пред хората със стандартни разбирания и... направо руши представите на читателя за една баба, която се грижи за внучката си. Но Бакман е в свои води и е сътворил образ на баба, пълна противоположност на Уве, като отново всеки може спокойно да е съпричастен към тежкото ѝ битие. Все пак баба не е цвете за мирисане пред хората, съседите, полицаите, болногледачите, дъщеря си и кой ли още не. Може би затова малката Елса, също с безбройни проблеми от личен характер, вижда в нея единствения си приятел.
Самата Елса попива всички приказни истории, излезли от устата на баба, приема чудатостите ѝ и дори започва да изгражда в себе си представа за света, какъвто е той през очите на възрастната жена. Като намигване към читателя, Бакман се е постарал да вкара в книгата си не една шегичка и хвърката фраза, и отношенията между внучката и бабата неминуемо придобиват естествена окраска и дълбочина. Като прибавим и това, че баба е болна от рак, някак не е удачно да я обвиняваме в развращаване на дете. Ще позволим на баба да не си придържа халата, когато е гола отдолу, ще ѝ позволим за не затваря вратата на тоалетната, докато я ползва, ще я подкрепим и за толкова други неща, защото в това положение може да е и нашата баба. Баба е супергерой и за Елса, и за нас. А всички седемгодишни заслужават супергерои.
Бакман е необикновено многословен в книгата си, дори си позволява честичко да повтаря и преповтаря отделни фрази, за да запази автентичното звучене на текста. Отначало това малко дразни, но навлезе ли човек в същината на историята, няма начина да не я прочете до края. Бакман е приел ролята на хлапе-разказвач и хвърля напосоки ужким смислени изречения, но обогатени с невинния и понякога объркан детски изговор. По едно време ми стана чудно, че не говори от името на самата Елса, а е приел да се вдетини лично, защото всъщност Елса е доста умна и разсъдлива (ползва редовно Уикипедия) и е прекрасен пример за ученолюбиво хлапе.
И най-изненадващото в книгата – приказната реалност, в която живеят и баба, и Елса. Бакман заплита в текста си куп приказни персонажи, населяващи Страната-на-Почти-Будните и едно определено кралство в нея – Миамас. Който каквото ще да казва, обаче смятам, че Бакман е намерил нов вход, водещ едновременно към Нарния и света в заешката дупка. През цялото време имах усещането, че това е „украса“, която е извлякъл съвсем нарочно от най-известните приказни истории. Аз лично бих чел от книгата на Бакман на дете вечер, за да заспи.
Едновременно невинна и покварена, „Баба праща поздрави и се извинява“ е причудлива книга, която много хора ще приемат присърце. Явно е, че книгата си има собствена душа и разум. Бакман съвсем определено може да накара всеки да чувства, дори да е пън в гората или колона, крепяща Съдебната палата. Още в началото изпращаме баба на небето, но баба никога не оставя Елса. Баба я няма, но тя е оставила послание, с което се прощава и дава началото на Елсините приключения в две реалности, преплетени по магически начин. Уве си е Уве, това е друга история. Емоционална и красива книга, наситена с вълшебство и неповторим стил.
Бакман има и трета книга, която сигурно ще видим на български през 2016 година. Лично аз искам Бакман да е винаги различен във всяка от книгите си, за да остане Уве един и единствен.
Оценка от мен: 4 / 5
Други ревюта:
Няма коментари:
Публикуване на коментар