Ваньо Вълчев разконспирира в „НОФОФ“
Изобщо не е трудно човек да се ядоса на политиците и решенията, които вземат. Това се случва всекидневно, но е и полезно за самите нас, за да почувстваме тая демокрация, която ужким сме извоювали с толкова мъка и лишения. Но свободата може да роди и недоносчета, които извират от къде ли не, заедно с идеите за поредната промяна и налудничави призиви към избирателите, не насмогнали още на предните „променители“. Те ще продължават да се пръкват, докато има кой да им подава ръка и докато я има свободата. „НОФОФ“ („Сиела“, 2015) описва именно тези недоносчета, взели се достатъчно на сериозно, за да бунят духовете в държавата. Те са поредната псевдопатриотична партия с гордото име „Национален Отечествен Фронт за Освобождение на Фанагория“ или НОФОФ.
Всъщност книгата е адски смешна и не играе по свирката на никой новоизпечен псевдопатриот. Точно обратното – показва нагледно как се пръкват разни фалшиви идеалисти и провокатори, които се опиват от властта и се борят с всички средства, за да се докопат до нея, не без помощта на куп манипулирани по „естествен“ начин обикновени хора. Ваньо Вълчев прави дисекция на всичко онова, което ни залива от трибуната на политиците, но започва съвсем отначало, от самото раждане на новата партия, и със завиден арсенал от хумор, ирония и сарказъм, поставя всички карти на масата. Неща като цинизъм, подкупност, лъжи и обещания са само началото, докато не се завърти машината и се излеят купищата пари, които по право се полагат на всяка партия с достатъчно количество избиратели. Постепенно влиянието ѝ нараства дотолкова, че към нея се прилепват разни типове от ъндърграунда, които са готови да финансират и най-нелепите политически формации.
НОФОФ се пръква почти от нищото и бързо си намира шефове, гардове, макиаж и луди за връзване. Когато някой осъзнае, че „Тангра му го говори“ и е чел-недочел за някогашната ни предполагаема столица, не е трудно да издигне съответния лозунг и да се втурне към властта с патриотични песни и мисълта, че е време „да си върнем Фанагория“. Изведнъж отнякъде изниква библиотекарката Жечка Дулева, опъва шатра и влиза в ролята на княгиня Чечке Дуло. Навъртащите се наоколо Юрдан Зайков – митничар, Тонко Тончев – учител и Феликс Хайдутов-Поборников – внук на активен борец, си прикачат прабългарски имена (Югбоил Дван, Колобър Сикофант и Огултаркан Докс) и поемат задълженията си на лидери на НОФОФ. Започва битката за Нашизация и ликвидиране на Чуждизацията. Ваньо Вълчев е спретнал чудни песни в прослава на фанагорците, които предизвикват съвсем очакван смях и са чудесно попълнение към всичко останало.
По принцип избягвам „сериозните“ политически книги, свързани с нашата си действителност, но „НОФОФ“ е едновременно смешна и трагична по всички показатели, та изобщо не се и замислих дали ще ми допадне. Самото заглавие и готината корица на Дамян Дамянов провокират любопитството. Въпреки, че не мога да ѝ сложа най-високата оценка, можете да сте спокойни с автор и хуморист като Ваньо Вълчев. Препоръчвам „НОФОФ“ с чиста съвест и достатъчно акъл, за да не приемам сериозно псевдопатриотичните издънки от нашата съвременност. Тази книга може да ви замисли не на шега за нещата, които ни заобикалят, но и прекараното време с нея ще е пълно със забавни моменти и естествен смях. Просто не се оставяйте да ви водят за носа чрез измислени каузи и съмнителни политически проекти. Ваньо Вълчев е усетил именно тази трагикомедия и ни показва по какъв начин се развива в действителността.
Оценка от мен: 4.3 / 5
Други ревюта:
Няма коментари:
Публикуване на коментар