Земята – бойното поле на извънземните натрапници
„Границата“ („Deja Book“, 2015, с превод на Елена Павлова) се появи точно навреме, за да си влея малко отрезвяващ хорър в душата. Бях тръгнал доста встрани от литературните си апетити, а това си е един своеобразен стрес за грешник като мен. В тази сложна ситуация спасението се казва Робърт МакКамън и последната му книга, пълна с изчадия от Космоса, които са си харесали Земята за водене на военни действия. Потърпевши тук сме ние – хората, стресирани свидетели на една касапница с неимоверни мащаби. За мен книгата си е повече хорър, отколкото чиста фантастика, затова ще я разглеждам именно от тази ѝ страна. Тази жанрова вариация цели съвсем други внушения и интелигентните сюжетни развръзки не са от първостепенно значение, стига да има тръпка и достатъчно ужасийки, които да ликвидират душевното спокойствие на четящия. Не казвам, че другото е абсолютно излишно, но жанрът си иска своето, за да се получат добре нещата. Тук МакКамън е изтърсил цял чувал с изчадия със земен и извънземен произход, тъй че би трябвало всичко да е наред.
„Границата“ започва ударно, настанявайки читателя направо в центъра на апокалиптичен ад. Населението на Земята вече е получила гигантски шамар от горгоните, които са разчистили периметъра и са сринали военната мощ на земните сили в очакване на истинския си враг. Скоро и той се появява в лицето на мъглявите, разтваряйки портали из атмосферата, за да нахлуе със също толкова невероятните си оръжия, способни да предизвикат няколко армагедона един след друг. Сякаш от нищото се появява и момче със загубени спомени и стаена сила, която нито той, нито някой друг може да обясни. Докато прекосява бойното поле, го забелязва охраната на един оцелял като по чудо жилищен комплекс, събрал няколкостотин оцелели, и той се озовава в не по-малко враждебна среда. Инвазията на извънземните е причинила нарочна или случайна мутация сред големи групи оцелели, които са се видоизменили до нелицеприятни изчадия, и се прехранват с каквото намерят, включително нормални хора и себеподобни. Освен това наоколо плъзват експериментални хуманоиди, почти неразличими от хората, които искат да се инфилтрират към групите от оцелели. Недоверието към момчето идва от странните му белези, които намекват за смъртоносни контузии и вероятността вече да е мъртво или в него да се крие дегизиран извънземен. Наред с това започва да се случва необичайни събития, за които няма обяснение, но са свързани с необикновените способности на момчето. Пълната неизвестност към собственото му минало, го принуждава да приеме името на местната гимназия – Итън Гейнс.
Началото по-скоро не предвещава някакво по-особено развитие на първоначалната ситуация. Традицията след апокалипсис е спазена: главнокомандващите се изпокриват, по-голямата част от населението е ликвидирана, а останалите се въоръжават и барикадират; неизвестни вещества с извънземен произход предизвикват генетични мутации... Според мен Итън Гейнс се явява нещо като отсамната страна на монетата, героят, чието присъствие и сила са необходими за сюжета, за да не се разпадне всичко още преди да е започнало. В негово лице е изградена противостоящата тежест, която дава надежда и тегли събитията и героите напред, т.е. ако мислиш, че имаш на какво да опреш психическата си устойчивост, ще имаш сили да се противопоставиш на злото. В хорърите не е необичайно да присъстват паранормални елементи, които нямат обяснение и сякаш идват от никъде. МакКамън се е облегнал доста удобно на Итън и неговите странности, тъй че би било гадно да остави читателите си на тъмно до самия край. Когато успехът ти зависи от неизвестна сила, в един момент ще се наложи да падне поне една ябълка върху нечия глава и мъглата да се разсее, така да се каже. Все пак божиите ръце не са намесени тук, нали? Важното е, че първоначалните неволи и неизвестност намират отправна точка и всички получават задоволителен отговор, постепенно и на малки порции.
Много ми допаднаха симулираните реалности, с които едната извънземна раса провокира човешките слабости и ги използва за своите цели. Под угрозата да се оплете в мрежите е не кой да е, а един модерен религиозен проповедник със склонност към измами и лесен живот. Това е попадение за МакКамън. Не са пропуснати и „близките срещи“ с технологиите и начинът на възприемане на света на извънземните. Като за хорър нещата са добре преценени и, с изключение на някои малки подробности, смятам книгата за успешна. Определено се срещат и познати прийоми, сюжетни завръзки, сякаш взети назаем от други книги и истории, но кой не граби с пълни шепи от самия жанр и неговата вече доста разпознаваема характерност. На мен ми е странно, когато определени читатели все още се надяват да прочетат хорър без традиционните му елементи, наричани обидчиво „клишета“. Този жанр далеч не е изчерпан откъм идеи, защото продължават да се раждат все нови и нови страхове, ако мога да се изразя така, но е съвсем нормално да се ползва съкровищницата, пълнена векове наред от емблематичните автори на жанра. Номерът е да има различен нюанс, а в „Границата“ той присъства със сигурност. За мен МакКамън е богатство, което не трябва да се изпуска. Аз със сигурност ще чета и друго от него.
Кориците на издателството пък стават все по-добри, а за самите книги мога само да благодаря. Пристрастявам се, което си е хубаво, както и да се погледне.
Оценка от мен: 4 / 5
Други ревюта:
и едно негативно от Shadow Dance
Няма коментари:
Публикуване на коментар