Галактика, в която Радчаите определят правилата
Нямам спомени да съм чел така задълбочено книга от жанра фантастика. „Правдата на Торен“ („Бард“, 2014, с превод на Милена Илиева) се оказа доста стойностна откъм идеи и техника на предаване на текста книга. От една страна имаме доста логичното за едно далечното бъдеще преплитане на органичен с изкуствен интелект, а от друга – десетки страници с размишления за културната идентичност на една по-различно развила се раса, която асимилира населението на завзетите територии по свой начин и с точно определена цел. Тук Ан Леки е проявила доста хитрост, като е засегнала две изключително популярни и към днешно време теми – тази за методите на водене на война и за културните промени, които настъпват след нейния край. Явно това, или нещо подобно, е събудило интереса на специалистите и книгата за кратко време е обрала четири от най-стойностните награди за фантастика – „Хюго“, „Небюла“, „Локус“ и „Артър Кларк“. Нищо против Ан Леки нямам, но наградите са прекалено много за военна фантастика. Моето мнение е, че това е най-лековерния поджанр от всички. Затова и се зарадвах, когато почти никъде в книгата не видях описани битки. Тук борбата се води на терена на разума и логиката, изправя подчинени срещу властващи и навлиза сред чисто човешката правдивост.
Разказвачът е сегмент от боения кораб с изкуствен интелект „Правдата на Торен“, който използва мъртви човешки тела за да върши своята организаторска работа и да ръководи операциите по завземането на планети и асимилирането на населението им. Резервните тела, подбрани след кастинг, се трупат на склад и влизат в употреба при необходимост. Действието тече във два времеви отрязъка: в миналото, където „Правдата на Торен“ е все още действащ боен кораб и настоящето, където е оцелял само един отломък (едно тяло) от кораба. Паралелно Ан Леки ни запознава с причините за унищожението на кораба и опитите на отломъка да отмъсти за това. Всички кораби и войниците, които служат на тях, са част от империята на Радчаите – странна цивилизация с неугасим религиозен плам и култура, които вграждат почти насилствено сред подчинените народи. Те са разделени на касти (къщи), като слабите звена в системата стават клиенти на преминалите успешно стандартните изисквания за примерни граждани. А да си клиент, означава да си подчинен Любопитна подробност е, че те не разпознават половете и в собствения им език липсват съответните родове. И ето изненадата – Ан Леки е изпъстрила книгата си с причудливи думи като лекарата, генералата, офицерата, воината и т.н., водещи до това, че читателят не е сигурен героите мъже ли са или жени, защото на радчайски език това е единствената възможност за уподобяване на род, а и разказвачът умее да се изразява само по този начин. Ако трябва да говори на местен език, се налага да избира род, без всъщност да знае дали ще улучи правилния. Все пак е забавно, въпреки че е объркващо.
В настоящето отломъка от „Правдата на Торен“ среща бивш член на екипажа му и заедно тръгват да разплитат мистерията около унищожения кораб и да намерят виновника, който стои на върха на империята и има на разположение хиляди тела. И в двата времеви отрязъка от действието научаваме подробности за политическата система на Радч, културата, изкуството и религиозната им отдаденост към един съвършен бог. Не всички жители на поробените народи смятат радчаите за добри господари и редовно възникват конфликти.
„Правдата на Торен“ не прилича на нито една военна фантастика, която съм чел. Действието е натрапливо мудно и сякаш поставя читателя в едно трепетно очакване да се случи големия екшън, който все не идва. Но ако се абстрахираме от принадлежността на книгата към военната фантастика, може доста по-лесно да навлезем в проблематиката на романа. А тя не е случайно взета от конвейера с идеи, тъй че наградите не са чак толкова незаслужени. Доста резервиран съм, но какво да се прави. Тъй или иначе, книгата си заслужава четенето, а малко търпение може да помогне за разбирането ѝ.
Оценка от мен: 3.9 / 5
Други ревюта:
Няма коментари:
Публикуване на коментар