понеделник, 19 октомври 2015 г.

„ДНЕВНИК НА КРАДЕЦА“ НА ЖАН ЖЬОНЕ

   Да възвеличаеш позора, да откриеш естественото
   
   Никак, ама никак не съжалявам, че си причиних тази книга. Сякаш бях прелюбодеец, изтръгнал сърце и душа от тялото си, поканен на поход към низостта и извращението, но в свят на благочестие и преданост, какъвто Жан Жьоне боготвори с някаква непосилна за хора в неговото положение радост. Изстисках максимално от чувството си за приличие, но не посмях да разкрася различно в ума си тази трагедия, да ѝ отнема от съвършенството, да я прерисувам по мой си начин. Не го пожелах, защото щях да отнема от тази книга всичко, което иска да каже на езика на поета и клетника Жьоне. Но не мога да не се възхитя на философията на този ранен вестител на своеобразната литературна оргия на битниците. Поет на улицата, мистификатор, преобръщащ реалността по наистина нетрадиционен начин; влечуго, което се провира из най-мръсните и миризливи катакомби, за да ги слави и обича.

   „Дневник на крадеца“ („Колибри“, 2015, с превод на Росица Ташева) е една от най-поразяващите книги, които съм чел. Не мога да я сравня с нищо, а и не е желателно да го правя, защото не съм способен дори да я преосмисля подобаващо. Мога да я оценя с нула, но мога и да я поставя на пиедестал, без да се почувствам неловко. Тук не стои въпросът с разбирането или отричането, дали изобщо този текст е някакво постижение в литературата или какво да е изкуство под формата на текст, но влиянието му е голямо, голямо за четящия го. Ако кажа, че от този текст боли не само главата, но и душата, ще съм близо до истината. Да поставим и думичката „автофикция“, доста по-неразумната в случая „автобиография“ и третата, но не по значимост – „фантазия“. „Дневник на крадеца“ е поднесена като поетизирана ябълка, с инжектирана в нея бавно действаща отрова – за чувствителността, за приемствеността и за разбирането. Светът на Жьоне е ад, който той обича, възхищава му се и приема като даден му от природата. И както „жьоне“ означава жълтуга, така и писателят се идентифицира с цвете – посланик или техен крал. И това сякаш му е потребно, тъй като си изважда акт за раждане чак на двайсет и една годишна възраст.

   В творчеството си Жан Жьоне разказва единствено през призмата на своето светоусещане, на изоставен и мачкан от реалността, в която е захвърлен. Той е цветето, което е пониквало сред бедност, престъпления, проституция и захвърляно сред „низшите“. Жьоне се учи да харесва онова, което всички други намират за ужасяващо и води до пълно падение. Неговата поезия е оцветена в черни краски, думите му са храна за съзиданието, които в един момент ще го отведат до пълното пречистване. Той се лекува като захвърля върху белите листа фантазия и реалност, преплетени по ужасяващ начин. Всичко е пречупено през еротичното: нанесена с ярки щрихи порнография, хомосексуална разюзданост, свят на маргинали, които го следват неотклонно, а въшките им са добрите герои, които заздравяват връзките. Просията по двойки е като споделена любов, кражбите са повод за нови срещи, а затворите – музи на поезията. В книгата е описан животът му в Испания и Франция – с отношенията-перверзии, улици на разложението, хотелите-бардаци, затворите-изкупление.

   „Дневник на крадеца“ хич не ми беше лесна. Четох я бавно и на почивки, изцяло през призмата на самия Жьоне. Мисля, че приближаването до този разкрепостен и цветист текст води до известни неудобства за четящия. Поне за мен беше така. Абсолютно сигурен съм, че пропускам важни моменти, които не съм уловил (но уловени от Сартр, който проявява изключителен интерес към Жьоне), тъй че нека всеки си направи лична равносметка след прочита на тази книга.

Оценка от мен: 4.6 / 5

Още ревюта:

Няма коментари:

Публикуване на коментар