2-3 лудости не стигат, трябва и тишина
За мен няма по-добър подход към една история от това да отнемеш на героя си комфорта между страниците и да го накараш да се вълнува и съпреживява бурно събитията около него самия. Дали ще го поставиш в клопка или ще му изпратиш неприятна вест, това няма голямо значение, но е по-вероятно той да изглежда по-жив в положение на стрес. Ето по този начин се чувстват и повечето от героите в сборника с разкази „Егон и тишината“ („Жанет 45“, 2015), който съдържа в себе си и един предишен малък сборник, прелетял цяло десетилетие, за да послужи като своеобразна ретроспекция на малкото като обем, но много любопитно творчество на автора в жанра разказ. По-трудно бих посегнал към поезията на Емануил Видински, но това вече е в сферата на личните предпочитания.
Удоволствието от четенето е от онези усещания, които правят връзката между читателя и автора ползотворна, а тези разкази са дори като красива заря за очите, проследяващи текста. С малки изключения дори по-ранните имат с какво да си заслужат аплодисментите. Дали темата ще е тишината или нещо друго, читателят лесно може да визуализира всичко. Отнякъде звучи и музика, включена съвсем свойски от музиканта Видински. Възбудени са и очите, и ушите, и ръцете, които докосват като ценност тялото на книгата.
В първата част, както стана ясно, е отделено място на по-ранните разкази на автора. „Картографии на бягството“ (2005) започва тихо и сякаш без пререкания – разкази за очите, както сам ги кръстих. „Котката“ стои несигурно като разказ за начало и представлява мини съспенс с почти неуловима интрига. Нещо далеч по-интригуващо е „4 октомври“, с който се поставя началото на героите с малки лудости. Тук фотографски обектив сочи към различни очи и съдби, за да фиксира отражения. Забавното хоби на една двойка се е вградило в отношението им един към друг. По нататък стои Дамян и разказва за дишането в „История на дъха“. Невероятно как едно хрумване може да сътвори дълбока лична философия, която да послужи за оправдание на всичко. Лудостите продължават в „Моасир и тишината“, в една злободневна тема за личния комфорт. Но спокойствието тук е гарнирано с един постоянен музикален фон от верни тонове, представляващ зоната на комфорт на самия герой. Следващият разказ пък сякаш стои като необходимо допълнение към предишния – за едно продължително безсъние и търсенето на успокояващата тишина. Към „Смъртта на книгата“ изпитвам доста положителни чувства. Поредната лудост е в лицето на особен човек, който е събрал невероятно богата лична библиотека с книги, чиито корици са пречка за идилията в живота му. Ето как започва: „Обичам книгите си. Обичам да късам кориците им.“ В едно такова невероятно обсесивно състояние, героят намира своята зона на комфорт, което се оказва саморазрушително. Всъщност е далеч по-интересно написаното от ръката на автора. Следва едно мил разсейващ разказ за аромат на къри, любовни писма по поръчка и един аутсайдер. Всъщност щом попадна на подобни разкази, все си представям нещо като автобиографичен откъс. Това обаче са само мои си предположения. „Кипарис“ е различен, с нагарчащ край. На такива просто ми става едно тъжно... „И така е хубаво“ е от онези, родили се случайно, докато човек се разхожда на улицата. „Мортен: картография на бягството“ стои доста по-стабилно на фона на останалите, не само с по-голямата си дължина,а и заради това, че дори напомня на микро роман. Историята разчупва отношенията между мъж и жена, избягвайки смело стандартните сцени при една изневяра.
Втората част на сборника събира разкази от следващото десетилетие, до 2015 година. И ето я изненадата – „Лайла и Халед“. В доста от следващите страници разказът разгръща покъртителната история за двама влюбени от арабски произход. Тя е история в историята, затворена в рамка, очертана от един журналист. Интересно е да се отбележи как любопитните истории сами намират път към гласността: провежда се един неочакван телефонен разговор, героят е ангажиран не по своя воля с определени задачи и като страничен наблюдател му е поднесен подарък – история, която да запише. Най-дългото произведение в книгата се разгръща неусетно под вещата ръка на Емануил Видински и създава една доста добра представа какви са изискванията за творческа зрялост в един писател. Това последното не звучи ли прекалено натрапчиво? Модерно и в същото време пленително. Следващият разказ не е тих, макар темата да засяга точно тишината. В „Прощално писмо“ мълчанието е изпълнило атмосферата. Като намигване изглежда „Специалният ден на Лили“. В един специален ден всичко трябва да бъде в хармония: образът в огледалото, усмивката, придружена от звънък смях, естествената емоция от доброто кафе и свиването в слабините. Какво да кажа друго? „Тефтерът на Хемингуей“ и „Море от гълъби“ имат връзка помежду си – вторият е част от първия, но по същество е отделен. Приех това като лека закачка, наред с поредното чудене дали няма нещо автобиографично и тук. Много богат на събития ми се стори „Може би най-малката улица в София“ при все че е само две и то непълни странички. Доста често и аз я преминавах, защото не исках да слизам в подлеза. Дали защото познавам улицата или защото разказът е богат на събития, успя да ми достави голямо удоволствие. „Биволско сърце“ пък е трогателен, все едно изпраща послание за човеколюбие. „Сунай, или разбродираното сърце“ отново връща на улицата и изпраща тъга, примесена с настроение. Накрая е „Егон и тишината“, дал името на сборника. Къс и естествен в своята чудатост. Тишината отново е представена с две от своите странни проявления – призрачна и омайваща.
Като поставям точката, се замислям по колко различни начина могат да се интерпретират тези разкази. Напълно възможно е да съм открил някоя невидима нишка, която съм разтеглил в неправилна посока. Но важното в случая е, че има смисъл, и той се крие в удоволствието от четенето – разказите са изживени и почувствани. Нито един разказ не се оказа прекалено статичен, че да имам някакви забележки. Май малкото по обем творчество печели време за размисъл над написаното, прецизност и влагане на достатъчно душа, ако мога така да се изразя. Разбрах и за един роман. Сигурно ще прегледам и него.
Оценка от мен: 4.3 / 5
Други ревюта:
Няма коментари:
Публикуване на коментар