Из хрониките на Аврамови колиби
Може да се каже, че историческите романи в българската литература са на постоянна почит вече десетки години. Днес не е по-различно. Ако опитите за написване на съвременен роман често се приема на нож от широката читателска публика, то романите и разказите за миналото на България се приемат с отворени обятия и често биват награждавани. В последните години се откроиха няколко такива, като „Възвишение“ на Милен Русков и „Бежанци“ на Весела Ляхова (предвидени за четене от мен) стърчат като планински върхове. И никак не ме учуди появата на „Аврамови хроники“ („Сиела“, 2015), промъкнала се във финалната десетка на конкурса за нов български роман. Но аз не видях фойерверки, или поне димни сигнали да ознаменуват тази прекрасна хроника на китното българско селце Аврамови колиби. Разбрах, че тя е писана почти десетилетие с много старание, включително една финална редакция, направила от книгата това бижу, което прочетох аз.
Напоследък взех да попълвам пропуските си и настървено яхнах вълната на нароилите се произведения за началото и краят на комунизма. Това са магически добрата „Кротките“ на Ангел Игов, великолепната „Анна и планината“ на Невена Митрополитска и дори „Докато дишам“ на тандема Георги Томов и Дейна Бренченс. „Аврамови хроники“ е по тиха и някак срамежливо криеща се зад победителите в споменатия конкурс, но пък на мен ми хареса повече от другите две, излезли с гръм и трясък от него. Тук мащабите са малки – китно селце със скромни и отрудени жители, разположено далеч от градските мравуняци.
Стефка Венчева ни води на гости в Аврамови колиби през четиресетте години на 20-и век, където скромността и трудолюбието е събрало накуп няколко етноса, отдадени на живота по свой начин, без да търсят нещо друго, освен спокойствие и надежда всичко да си остане точно по този идиличен начин. Там къщите са по-скоро колиби, приютили ножарница, бакалница, бояджийница и какви ли не работилнички и дюкянчета, нужни на селото да съществува самостойно. Наблизо расте тютюна, там са и картофените ниви. Но събитията, случващи се в държавата няма как да подминат това градено с години мини общество. Както времето се променя, така се променят и политическите върхове. Избухва Втората световна война и докарва еврейско семейство от Полша, прието радушно от жителите, както се полага. Докато се чакат руските войски, покрай селото се напълва с партизани. Идват комунистите и брутално започват да подменят ценностите, вкоренени в бита на хората. Венчева говори с гласовете на евреите и българомохамеданите на езика на обикновените и отрудени хора. Толкова живот има в тези пасажи, писани с майсторство, пъстро и природно натурално, без да се насилва стила и да се украсяват излишно сцените. Минават 50-те, 60-те години и нататък, чак до края на века. Дългият период на комунистическа власт е проследен чинно – през пленумите, издевателствата над различните етноси, индустриализацията и как идеологията превзема всяко едно кътче на страната. Аврамови колиби се разтриса от изкуствено заселените партийци и постоянно сменя кожата си, и дори името си.
В „Аврамови хроники“ го няма мащаба на историческите епоси, а скромно пренася важни за българската история събития на страниците си през очите на онеправданите, гонените, малтретираните от всяка една нова политическа власт. И ако интересите и идеологиите на коя да е власт са изписани в учебниците през съответното време, то обикновените хора понасят цялата тежест на насилствената промяна и подмяна. Това и днес е в сила и личи най-много в малките населени места, каквото е Аврамови колиби.
Това е натурална и силна книга. Тук оставяме настрана политическите различия, защото този роман не ги разпознава и припознава. Героите ѝ не ламтят за нищо, не се възгордяват, не се кланят на измислените идоли, каквито времето им е докарало до прага на дома. А най-натуралното е предала самата Стефка Венчева с разказите, извлечени от самата реалност. Да, историите и случките са реални, а това е най-правдивия прочит на един автор на исторически роман. Причинете си тази книга, защото е част от нашата история и не създава илюзии.
Оценка от мен: 4.4 / 5
Други ревюта:
и нещо интересно от Светът на Александър Алексиев
Няма коментари:
Публикуване на коментар