Уроци по дишане от Томов и Бренченс
„Докато дишам“ („Сиела“, 2015) излезе преди месеци и предизвика съвсем нормален интерес от читателите, вече прочели сборника с разкази на Георги Томов (който пък аз ще прочета скоро). Допълнително масло в огъня наля и начинът, по който се появи книгата – конкурсът за нов български роман, засилил към първото място една доста особена, но забавна книга („Дневният живот на нощните пеперуди“ на Деница Дилова). След като се справих с нея, дойде време един от финалистите в конкурса да се изправи пред скромната ми читателска персона. Този път имаме пълнокръвен роман, доста сполучливо изграден от тандема Георги Томов и Дейна Бренченс. На пръв поглед книгата с нищо не подсказва, че може да се превърне в нещо, заслужаващо вниманието на по-голяма група от читатели. На България ѝ трябват повече съвременни романи, а „Докато дишам“ е доста голяма глътка свежест сред нароилите се успешни романи на историческа тематика. За мен появата му е доста логична и мисля, че нещата започват да се случват, макар и бавно и с доста толеранс към сакралната дата 10.11.1989 година. Изглежда е доста трудно писателите да заличат хронологията от книгите си, която – невероятно, но факт! – все се върти около тази дата. Лично на мен не ми пречи, но се опасявам, че в най-скоро време това ще омръзне на читателите и те ще насочат литературните си търсения другаде. А това „другаде“ е един доста привлекателен и богат на истории широк литературен свят.
Самата корица не ми говори нищо особено. Мога само да гадая дали тази жена в гръб и наведена глава ридае, обърната по посока към Западна Европа. Мъгливият пейзаж е нещо като съновидение, мираж за разбитите ѝ надежди. Заглавието подсказва, че в книгата има драма и отчаяна решителност. Всъщност началото доста ми напомни на „Анна и планината“ на Невена Митрополитска, а тя ми хареса изключително много. Аз не случайно я нарекох „книга без сърце“, защото безнадеждността в драмата на „прехода“ е показана по реалистичен и неукрасен начин. В „Докато дишам“ също витае такъв дух и се върви все в тази посока. Тук обаче историята се разгръща с повече плам и целеустременост – сцените са изпипани и подредени като кадри на филмова лента. Още преди прочита знаех, че книгата е силно кинематографична и това ми помогна да засиля темпото, без да се притеснявам, че ще изпусна важен момент или скрито сред страниците послание. Това дарява доста модерен привкус на читателя и е един от признаците за обогатяването на българската литература, каквато трябва да е и целта на съвременните романи. Освен това всички детайли около изграждането на историята изглеждат фиксирани на точните места и като че нищо не може да обърка дори някой по-разсеян читател.
В началото на книгата сюжетът повтаря доста от книгите на подобна тематика. Перестройката в СССР е в ход, а семейството на генерал Досев се „храни“ с всички привилегии, дадени му от комунистическата власт в България. Дъщеря им Вяра следва принципите на всяко седемайсетгодишно момиче и претърпява безброй трансформации, докато оформи своя характер и намери цел в живота си. Разбира се, нещата основно опират до любовта и секса, от които Вяра е опазвана до момента с цялата строгост на баща си. Но въпреки всичко тя не устоява на чара на мъжкото тяло и съвсем очаквано забременява. Потресената ѝ майка е в шок, особено когато знае, че таткото е от висшите военни и няма да търпи подобно „безобразие“. Така Вяра се озовава в манастир и тайно ражда близначките Ина и Катя, които са ѝ отнети моментално, а тя получава тежката новина за преждевременната им смърт. Схемата с осиновяванията на незаконни деца по онова време предвидливо изпраща близначките в най-затънтеното място. Сцените се зареждат една след друга и вкарват в сюжета още основни герои. Скоро идва десети ноември и „преходът“ обвива с лепкавите си пипала цялата икономика и бедните хора от малките населени места.
Томов и Бренченс не дават никакъв толеранс на героите си и им изпращат драма след драма. Описаното е правдиво и недвусмислено подрежда всички онези препятствия, спъващи обикновените хора по пътя им към оцеляването: малките бизнеси, измамите, контрабандата, подкупните служители, семейното насилие и какво ли още не. По-късно сюжетът ни отвежда и в Холандия. Ако има някаква изненада, то това е екшън емоциите накрая. Интересен подход към историята и изненадващ завършек. За мен си беше истинско удоволствие. Нито веднъж не ме жегна нещо недодялано – нито в диалозите, нито в избора на сцени, нито в характерите на героите.
Все пак няма да генерализирам и ще поставя книгата до успешните проекти на българската литература, които смятам, че са далеч повече от коментираните наляво и надясно по групи и книжарници. Ако човек се огледа сериозно, ще разбере, че селекциите от книги на български автори са бедни и неудовлетворителни що се отнася до официалните източници. Важното е да се търси и ще изкачат бисер след бисер. Но това е работа на читателите, доста от които люпят семки отстрани и гледат коя рекламна кампания е по силна и може да им повдигне клепачите. Така обаче си бягат от късмета да открият гнездо на таланти, примерно. Специално книгата на Томов и Бренченс тъй или иначе щеше да си пробие път, дори и да не участваше в конкурса за нов български роман. Според мен поне пет български издателства щяха да проявят сериозен интерес.
„Докато дишам“ обаче си заслужава и рекламните кампании, и сравнително високите оценки. Аз я оценявам повече от „Дневният живот на нощните пеперуди“, което е съвсем в реда на нещата, най-малкото защото предпочитам романите да имат солидна основа и се разгръщат вихрено. Но, както се казва, това си е лична моя страст и не подлежи на коментар. Единствените ми резерви са към сакралната дата десети ноември. Това е.
Оценка от мен: 4 / 5
Други ревюта:
Аз чета
Литературата днес
В началото на книгата сюжетът повтаря доста от книгите на подобна тематика. Перестройката в СССР е в ход, а семейството на генерал Досев се „храни“ с всички привилегии, дадени му от комунистическата власт в България. Дъщеря им Вяра следва принципите на всяко седемайсетгодишно момиче и претърпява безброй трансформации, докато оформи своя характер и намери цел в живота си. Разбира се, нещата основно опират до любовта и секса, от които Вяра е опазвана до момента с цялата строгост на баща си. Но въпреки всичко тя не устоява на чара на мъжкото тяло и съвсем очаквано забременява. Потресената ѝ майка е в шок, особено когато знае, че таткото е от висшите военни и няма да търпи подобно „безобразие“. Така Вяра се озовава в манастир и тайно ражда близначките Ина и Катя, които са ѝ отнети моментално, а тя получава тежката новина за преждевременната им смърт. Схемата с осиновяванията на незаконни деца по онова време предвидливо изпраща близначките в най-затънтеното място. Сцените се зареждат една след друга и вкарват в сюжета още основни герои. Скоро идва десети ноември и „преходът“ обвива с лепкавите си пипала цялата икономика и бедните хора от малките населени места.
Томов и Бренченс не дават никакъв толеранс на героите си и им изпращат драма след драма. Описаното е правдиво и недвусмислено подрежда всички онези препятствия, спъващи обикновените хора по пътя им към оцеляването: малките бизнеси, измамите, контрабандата, подкупните служители, семейното насилие и какво ли още не. По-късно сюжетът ни отвежда и в Холандия. Ако има някаква изненада, то това е екшън емоциите накрая. Интересен подход към историята и изненадващ завършек. За мен си беше истинско удоволствие. Нито веднъж не ме жегна нещо недодялано – нито в диалозите, нито в избора на сцени, нито в характерите на героите.
Все пак няма да генерализирам и ще поставя книгата до успешните проекти на българската литература, които смятам, че са далеч повече от коментираните наляво и надясно по групи и книжарници. Ако човек се огледа сериозно, ще разбере, че селекциите от книги на български автори са бедни и неудовлетворителни що се отнася до официалните източници. Важното е да се търси и ще изкачат бисер след бисер. Но това е работа на читателите, доста от които люпят семки отстрани и гледат коя рекламна кампания е по силна и може да им повдигне клепачите. Така обаче си бягат от късмета да открият гнездо на таланти, примерно. Специално книгата на Томов и Бренченс тъй или иначе щеше да си пробие път, дори и да не участваше в конкурса за нов български роман. Според мен поне пет български издателства щяха да проявят сериозен интерес.
„Докато дишам“ обаче си заслужава и рекламните кампании, и сравнително високите оценки. Аз я оценявам повече от „Дневният живот на нощните пеперуди“, което е съвсем в реда на нещата, най-малкото защото предпочитам романите да имат солидна основа и се разгръщат вихрено. Но, както се казва, това си е лична моя страст и не подлежи на коментар. Единствените ми резерви са към сакралната дата десети ноември. Това е.
Оценка от мен: 4 / 5
Други ревюта:
Аз чета
Литературата днес
Няма коментари:
Публикуване на коментар