събота, 24 октомври 2015 г.

„МЕТРО 2033“ НА ДМИТРИЙ ГЛУХОВСКИ

   Глуховски създава динамичен метро-свят
   
   Малко късно започнах тази книга, но никак не съжалявам. „Метро 2033“ („Сиела“, 2008, с превод на Васил Велчев) ми е нещо като ново завръщане към литературна Русия. От доста време пренебрегвам руските съвременни автори, но вече е време да си припомня онова, с което са световно известни – фантастиката. Напоследък Дмитрий Глуховски се радва на почит в България и ще е странно, ако не погледна и аз за какво иде реч. А то е пределно ясно – постапокалиптичен свят, разположен в московското метро. Темата не изглежда кой знае колко новаторска и идейна, но ако човек погледне колко невероятно голямо е московското метро, нещата отиват на по-високо ниво. И тъй.

   В не много далечното бъдеще човечеството е направило най-грешната си стъпка – ядрена война, довела до пълен крах на технологиите, културата и изобщо всичко онова, което го поставя на върха на еволюционната пирамида. Атмосферата е замърсена, почти всички хора са загинали, но на някои места все още всичко е кажи-речи добре. Едно от тези места се намира под мегаполиса Москва – тунелите на местното метро. Дължината им се измерва в хиляди километри и стотици станции, пръснати на няколко нива под земята. Щастливците, които са били наоколо и са успели да се скрият, намират начин да преживеят апокалипсиса и започват отново да изграждат света си, този път с това, което е останало читаво. А то е почти нищо. Постепенно различията в характерите, убежденията и изобщо специфичния начин на живот на някои групи, ги кара да се организират и да се отделят от всички останали, възвръщайки някои отмрели с времето идеологии. Сега, когато светът трябва да бъде изграден наново, на дневен ред идват новите революционери, които се борят за влияние и слава. Една по една станциите на метрото са превърнати в убежища за новоизгряващи комунисти, нацисти  и каквито се сетите други възрожденци на рухнали идеологии. При такова бързо развитие на нещата, конфликтите зачестяват и наоколо започват да се валят трупове. Размириците траят години наред, докато не е постигнато нещо като напрегнато примирие, основаващо се на нетрайни спогодби между станциите и барикадиране на всички входове и изходи. Става така, че на едни станции просперират, а в други едва свързват двата края. Новата парична единица вече се нарича „патронка“, менюто е сведено до чай, гъби и свинско, отделно или заедно – свинско с гъби. Ако някой успее да си направи ферма за прасета и плантация за гъби, може да се смята за късметлия

   Една от пограничните станции е успяла да намери цаката на хубавия чай и става известна с него из цялото метро. Там живее Артьом – младеж с бледи спомени за времето преди апокалипсиса. Много от нещата са му чужди, но все пак е намерил време да се научи да чете. Всички жители на станцията са в непрекъсната готовност да поемат защитата на собствеността си при нужда, но напоследък ги тормози само едно – появата на черните и страхът от необичайните им способности. По-разсъдливите предполагат, че те са нов вид, който ще измести човечеството от върха на хранителната верига. Самият Артьом е завладян от блед спомен за една незатворена от него врата, която може би е причината за появата на черните. Изглежда, че само в родната му станция се случват необичайни неща и той е готов да тръгне на поход из лабиринтите на метрото, за да намери начин да ликвидира опасността.

   Глуховски се оказа доста търпелив писател, защото действието в солидното томче от 500 страници се развива доста плавно и почти скучновато. Рискът от „забиване“ при това положение е наистина голям. Само че от едно обикновено метро, голямо или не, вещият писател би направил доста зловещо място, ако иска да държи в напрежение. Тук Глуховски се е справил титанично добре, създавайки атмосфера на едно наистина мрачно и тайнствено място. За мен дългото пътешествие на Артьом не се оказа скучно. Представете си тъмнината, необичайните звуци, неизвестността, дебнеща по пътя към всяка една станция, и не на последно място – липсата на каквато и да е информация какво се случва дори само на стотина метра пред теб; какви луди глави могат всеки миг да изникнат иззад завоя. Всъщност клоаката, в която се е превърнало по-голямата част от метрото, е достатъчна причина да се каже: очаквай неочакваното.

   Едно от най-интересните се неща в романа е опитът на Глуховски да „натъпка“ целият предишен свят на необичайно място – под земята, и да проследи чрез сюжетни завръзки как той се променя, как се трансформира и развива, с всичките му там ограничения и напрегнати конфликти. Дадено е ново начало, нов старт на човечеството и първият избор е много важен за бъдещото му оцеляване. Но както става ясно, хората не стигат до някакъв рестарт, а примъкват със себе си все същите свои съмнителни идеали и ограничени разбирания, водещи единствено до продължаващото мъчително и постепенно саморазрушаване.

  И така – който има достатъчно търпение, може да се довери на Глуховски и неговата поредица „Метро“, която до месеци ще се обогати с още една книга – „Метро 2035“. Аз все още се чудя дали да подхващам втората – „Метро 2034“, която не се тачи толкова много и сякаш си седи в ролята на изтърсак, пренебрегвана масово, а и хулена доста сериозно. Но Глуховски има и друг коз – „Бъдеще“. Тази едричка книга може да се окаже от полза за тези, които все още се чудят дали да не му станат наистина истински почитатели. Пред мен също стои този въпрос, тъй че скоро ще я видя и нея. „Метро 2034“ засега ще чака.

Оценка от мен: 4 / 5

Други ревюта:

Няма коментари:

Публикуване на коментар