Един нетипичен Париж пред лицето на скръбта и съвестта
Сигурно трудно ще се намери човек, който да не каже две-три хубави думи за Париж, да си представи бавната Сена и монолитните стари сгради на една вълшебна столица, да премине мислено по „Шанз-Елизе“ (буквално Елисейските полета) и да се вгледа в Триумфалната арка. Този Париж сме виждали с очите си, на живо, или в рекламните каталози; приятели са ни разказвали за гостоприемството и красотата на една от най-посещаваните и харесвани столици. Идилия от представите, идилия от съвременността. През 1923 година Газданов, заедно с десетки хиляди руски емигранти, заминава за Париж, прогонен от Октомврийската революция и Гражданската война. В Париж Газданов ще натрупа впечатления, ще поеме от въздуха на вдъхновението и ще напише романи, които ще възкръснат за нов живот след смъртта му. „Пътища в нощта“ („Аквариус“, 2015) е роман за Париж.
Париж е вдъхновение дори през 30-те години на ХХ век. Но Газданов се спуска в дълбокото, където мрачните улици на бедняшките квартали могат да разкажат едни други истории – мрачни и потискащи, нелеки за осъзнаване и тъжни, с привкус на развала и старост. „Пътища в нощта“ е мрачна и нелека за възприемане, но плодотворна на емоции. Ето че Париж на 30-те се разстила пред погледа ни и ни вози по нощните пътища. Шофьорът е млад и впечатлителен; любопитството му – и професията – го запознава с тъжните и тъмни фигури на бедността, с премрежените от пиянство погледи и износените от живот проститутки. Те са образите от уличните кафенета и тъмните улички, те са несретниците на Париж. А Париж е апокалиптично непознат и стресиращ, такъв, какъвто дори не можете да си го представите.
Той никога не знае кой ще се качи в таксито, с кого ще се срещне в кафенето или кои ще са следващите му събеседници. Живее под наем, работи и се чувства щастлив с постигнатото. Ще седне да изпие чаша мляко, ще поговори с някой несретник. Очите му са живи и внимателни, калени от професията, темите са изпълнени с въпроси за човешката душевност и поквара. Любопитен е да разбере повече за тъмната страна, тази, която състарява и убива, тази от мрачните приказки, в които всичко се разпада без време – и облеклото, и тялото. Там са Платон и Ралди, които ще посолят и без това пресолената супа на живота си, ще се върнат за кратко в младостта си, за да се опитат да изгладят бръчките на времето. Но за всеки има място, и дори съсипаната проститутка може да си намери клиенти, макар и по-износени от нея самата. Алкохолните пари за кратко ще откъсват от безнадежността, ще прикрият мириса на бедност. Тези герои може да са съсипани, но помнят щастието и гледат с непресъхваща надежда към бъдещето.
Битката се води с думи – печалните образи от улиците се разкриват като умели разказвачи на истории, които опонират на тъжното им битие. Героят на Газданов попива от чувствата и усещанията, събира откъслеците живот на погубените без време съдби и ги подрежда в стройни думи. Явно бедността не е порок за ума. Има ги екзистенциалните въпроси, които изграждат ново съзнание – на гений в просешки дрехи. Дали тези маргинали са всъщност хора, или почти хора? Дали човешкото е достатъчно силно, за да запази достойнството на пропадналите? Газданов е ефирен разказвач – предоставя храна и за ума, и за сетивата. Усещам как грозното ме отвращава, как думите ме съживяват, как героите моделират живота си.
„Пътища в нощта“ показва и контрастите – мрачните нощни състояния срещат строен и подреден елит, който с изгрева замита пошлостта и невзрачността. Оценявам безспорната честност на Газданов. Героят му упорито остава встрани от цялата разюзданост пред очите си, стремейки се да нахрани ума и душата си, пренебрегвайки позивите на тялото. Из тези 300 страници има неизброимо много персонажи – палитра от герои, които запълват почти всички състояния и концепции на човешката мисъл.
„Пътища в нощта“ ми допадна повече от „Призракът на Александър Волф“. Не мога да ги сравнявам, защото са пределно различни, но бъркотията от образи в тази, ми донесе повече удовлетворение.
„Пътища в нощта“ показва и контрастите – мрачните нощни състояния срещат строен и подреден елит, който с изгрева замита пошлостта и невзрачността. Оценявам безспорната честност на Газданов. Героят му упорито остава встрани от цялата разюзданост пред очите си, стремейки се да нахрани ума и душата си, пренебрегвайки позивите на тялото. Из тези 300 страници има неизброимо много персонажи – палитра от герои, които запълват почти всички състояния и концепции на човешката мисъл.
„Пътища в нощта“ ми допадна повече от „Призракът на Александър Волф“. Не мога да ги сравнявам, защото са пределно различни, но бъркотията от образи в тази, ми донесе повече удовлетворение.
Оценка от мен: 4.3 / 5
Вижте и двете прекрасни ревюта на Темз и Мира:
А тук може да прочетете за самия Гайто Газданов
Няма коментари:
Публикуване на коментар