Долината на Бастан в мрежите на нов убиец
Напоследък възвръщам интереса си към криминалните трилъри. Преди време на книжния пазар човек можеше да избира от доста хаотична селекция хитови американски автори, които спазваха традицията да описват неустрашими и безсмъртни агенти на ФБР или бивши командоси. Това се превърна в нещо като модна линия и издателствата не спираха да бълват средностатистически трилъри на конвейер. Постепенно нещата започнаха да се променят и на сцената взеха да се появяват европейски автори с нелош имидж в страните си, че и из целия континент. Бяхме свикнали с напудрените английски криминалета, които не излизаха от рамките на общоприетото за тази страна, т.е. да са нещо като клонинги на книгите на Агата Кристи. Постепенно и те започнаха да напомнят на американските, постилайки дълъг червен килим към огромния пазар отвъд океана. Скоро скандинавците също се приспособиха и сега берат плодовете на труда си. В България веднага поеха тази вълна и пазарът се наводни с трилъри от скандинавски автори. Не след дълго правата на по-известните бяха разграбени и започна едно сондиране в други европейски държави. Бих казал, че това е правилна тактика, защото иначе щяхме да бъдем лишени от Долорес Редондо.
Бях леко объркан от „Невидимият пазител“ и не успях да оценя по достойнство първата книга от трилогията за Бастан, но след като прочетох „Зовът на костите“ („Колибри“, 2015), нещата си дойдоха на мястото. Втората книга се оказа далеч по-изумителна и непредвидима, и далеч по интересна – явно „Невидимият пазител“ е нещо като пролог към истинското пиршество. Редондо дотолкова е надградила сюжета, че не ми стигат думи да опиша задоволството си.
„Зовът на костите“ продължава няколко линии от първата книга. Детските трупове сякаш са останали в миналото, Басахауна си шета в гората, изоставен засега, а Амая Саласар поема по трънливите пътеки на майчинството. Освен щастието, което я спохожда с раждането, инспектор Саласар е обгрижвана от съпруг, леля и сестра, които доставят необходимата ѝ сигурност. Но в долината на река Бастан никога не е спокойно. Скоро се разчува, че местната църква е станала обект на оскверняване и Амая започва разследване. Извършителят е оставил на местопрестъплението кости от ръчичка на бебе, хвърляйки в потрес цялото население на района. Става ясно, че те са майру-бесо, кости от некръстено дете, основен компонент от вещерска практика, свързана с древните легенди и предания на баските. Намесени са и аготите – презиран и потискан народ, живял в Навара преди векове. По същото време започват серия от кървави убийства, извършителите на които сякаш изпълняват заповеди на тайнствен престъпник. Убийците се винаги посягат на живота си, оставяйки след себе си една единствена дума – Тортало, изписана като послание към самата Амая. Тартало е митологично същество, циклоп, което се храни с овце, овчари и девици от баския фолклор.
Амая е постоянно преследвана от миналото си, когато психически неуравновесената ѝ майка я е подлагала на тормоз. Събитията от „Невидимият пазител“ неусетно се промъкват и в тази книга, добавяйки нови въпроси към старите. Направи ми приятно впечатление стилът на Редондо, отличаващ се с плътност на образите и запълване на празнини в сюжета, с които не всеки писател може да се справи. Постепенно всичко се изяснява и получава своя отговор. Редондо се занимава с психологията на чувствата, играе си със страховете, и на човек му идва да поразрови в своето минало и да си направи някои изводи. Амая е притегателен образ, от онези пределно човешки, носещи цялата емоционалност на съществото си – непоколебима или обхваната от страх, в зависимост от ситуациите, в които изпада.
Остава ми да чакам третата книга, която ще запълни още празнини. Сигурен съм, че Редондо тепърва ще бере плодовете на труда си.
Оценка от мен: 4.3 / 5
Няма коментари:
Публикуване на коментар