Светът в книгата на Камбъл е мрачен и зловещ
Рядко съм срещал книги, които описват толкова тъмен и безрадостен свят. Алън Камбъл изважда на показ чудовищна действителност, наситена с мрачни краски и залята от отровите на една победена и поробена цивилизация. През по-голямата част от книгата имах чувството, че ставам свидетел на една колосална трагедия, напомняща много на мрачните прогнози за бъдещето на самата Земя. Дори започнах да се съмнявам дали Камбъл не е решил да ни уплаши, вмъквайки в сюжета повече научна фантастика, отколкото фентъзи. Някъде по средата на книгата е спомената Полярната звезда – единственото крехко доказателство, че описаният свят може да се отнесе към далечното бъдеще на Земята (освен ако преводачът не е решил да интерпретира нещата). И нищо друго не подсказва, че светът на Камбъл е извън поредната фентъзи реалност.
Героите и народите в „Море на призраците“ („Бард“, 2014) са изключително интересни и съм пределно доволен, че историята си има продължение, на което ще обърна внимание в друго ревю. Светът е сцена на постоянни войни (Камбъл говори за около 50), но е спомената само последната, в която с властта се сбогува народ на магьосници с необикновени възможности и с прецизни знания по квантовата физика, сътворили хиляди предмети с чудновати свойства. В последната битка корабите им са унищожени и по време на бягството си, те отравят моретата чрез малки шишенца, изпускащи течност, която не може да бъде спряна, освен от специално направените за целта тапи, изографисани с тайнствени символи. Унмерите са разпръснали милиони от тях, което довело до цялостна промяна в състава на водата, наречена „саламура“. В резултат на това нивото на моретата постоянно се увеличава, заливайки домовете на бившите владетели, пълни с изоставени магически предмети, търсени и колекционирани от богаташите. „Саламурата“ оказва странно влияние на хората, попаднали в нея – удавените продължават да живеят по някакъв начин, без да могат да напускат водата, а мозъците им се скапват, докато не изгубят напълно способността си да разсъждават. Кожата им се изменя до такава степен, че въздухът на сушата вече е смъртоносен за тях. Самите унмери са заробени и използвани за научни опити от хаурстафите – народ на телепати, които са в договор с императора и армията му.
Историята започва с полковник Томас Грейнджър, част от елитно звено, наречено Гробарите, и неговите подчинени. По вина на Грейнджър Гробарите са разпуснати и император Хю ги обявява извън закона. Групата се разпръсква, а Грейнджър бяга с приятел в град, пълен със затвори и става тъмничар. Там среща малката Янти, която притежава необикновена способност. Грейнджър се оказва предаден и събитията взимат неочакван обрат.
Повече не е и необходимо да разказвам, въпреки че изпускам доста любопитни подробности. Тази книга е доста шантава и е по-добре сами да прочетете останалото – все пак трябва да има изненади. А изненади наистина има в изобилие и съм сигурен, че няма да пренебрегнете една добре замислена история. Мен ме притеснява само едно – че по-интересни ми станаха „лошите“, а добрите герои ми се сториха доста елементарни. Нямам представа защо се получи така, но предполагам, че причината се крие в надеждите на първите да разберат какво се случва в действителност. Добряците май просто се опитват да оцелеят физически.
Адмирирам Камбъл за развихрената му фантазия и очаквам втората книга да ми докаже, че може и още. Прекарах си приятно с „Море на призраците“ и това си личи от оценката. Спомням си как се дивях на трилогията „Мъглороден“ на Сандерсън, но май Камбъл ми допадна повече. Сравнението го правя заради научната обоснованост на магията в двете поредици. Скоро ще пиша за следващата част.
Оценка от мен: 4.2 / 5
Други ревюта:
и при Ради Радев
Изключително добро четиво.
ОтговорИзтриване