Това пътуване към себе си е грандиозно!
Не ме остави тази книга на мира и това си е. „Мидълсекс“ на Джефри Юдженидис („Жанет-45, 2010) е пиршество, което намира всички струни в душата и излива вълшебните си мелодии, неподвластна на време и пространство. Как се описва една ода за пътуването през вековете на една генетична предопределеност? Какви думи трябва да изрека, за да покажа настръхването на тялото ми и пълната вглъбеност, с която посрещнах затварянето на последната страница? Юдженидис разказва уверено и без заобикалки за историята на Кал – непосилен труд за много автори, бих казал, защото самата предистория се е ширнала на почти 300 страници.
Все отлагах четенето на тази книга, въпреки многобройните положителни отзиви. Дали заради дебелината ѝ или нещо друго, но сега мога с чиста съвест да затворя зачервените си от липса на сън очи и да се оставя на почивката. „Мидълсекс“ ме „тормози“ дни наред, сякаш задачата ѝ е да изсмуква жизненост. Дадох шанс на Юдженидис да ме разтърси – каквото търсят всички читатели в книгите, – и той не ме разочарова.
Любовта я има навсякъде – тази постоянно натрапваща се имагинерна обсесия, която манипулира хора и решава съдби, се превръща в основен залог за сътворяването на Кал. Трябва да се върнем далеч назад, за да проследим почти невидимата нишка, довела до сътворяването на героя. Тя се източва далеч преди Смирна и ордите от турски нашественици, които погазват и опожаряват последната крепост на Лефти и Дездемона, но всъщност разказът започва оттам. Любовта тук е смирено същество в обятията на брат и сестра. Едно невидимо чувство, но обсебващо и всепроникващо, се промъква в очите им и те поемат предизвикателството, отправено им от съдбата. Дали е правилно или неправилно, кръвосмешението се оказва тази първа стъпка, която поколения Стефанидис ще извървят, за да дадат шанс на Калиопа да съществува. Юдженидис не натрапва това извращение – той борави с думите на последната издънка от тази нишка – Кал, преминавайки през низ от случайности и закономерности. А Кал чака на края на пътя, за да поеме първия си дъх, да усети след рождението си цялата тежест на предопределеността, която ще го постави пред сложен избор.
Баба му и дядо му – Лефти и Дездемона – ще напуснат Смирна, за да поемат на дълго пътуване през океана, към Америка и новото начало, където никой не ги познава и никой няма да задава въпроси. Там светът е нов и шарен, въздухът – обсебен от пушеците на развиващата се автомобилна индустрия, променя възгледи и състояния, за да претопи всички ония имигранти, осмелили се да търсят надежда за себе си и децата си. Детройт се вози на колела и всмуква все повече работна ръка в машината на американската икономика. Там е и рецесията, която дебне от всеки ъгъл, решена да съсипе всичко и всички; бедността и постоянното присъствие на миризмата на прогреса и робуването на големите корпорации. Именно там Лефти и Дездемона покълват и се превръщат все повече в американци. А Юдженидис продължава да размотава кълбото, мутиралият ген прескача от поколение на поколение, превземайки с невидимата си армия поредните случайности и закономерности. Там се раждат Милтън и Теси. Те оставят своите възли в нишката и я размотават докрай.
От „Мидълсекс“ може да вземете не само удоволствието от четенето, а и красотата на самата история. Начинът, по който се леят думите, манипулира съзнанието и придава на романа една особена смесица на удовлетворение и насищане с позитивност. Просто не знам как по-добре да формулирам усещанията си. Явлението Юдженидис сигурно ще продължава да се върти из главата ми с години и аз постоянно ще търся история, която да ме запълни с емоции, както го е направи тази. Чудих се дълго дали да наблягам на хумористичната част, но, според скромното ми мнение, тя е просто придатък към прекрасния език на Юдженидис. Някъде се промъква и иронията, но без нея животът би останал просто черно-бял.
Страхотно! Сега няма как да пропусна „Непорочните самоубийства“ и „Брачната фабула“.
Оценка от мен: 5 / 5
Други ревюта:
Няма коментари:
Публикуване на коментар