Пътешествието на Юел към порастването
„Пътуване до края на света“ („Емас“, 2014, с превод на Ева Кънева) е последната книжка за Юел и неговата трогателна история на възмъжаването. Момчето е вече на петнайсет и започва да осъзнава цялата отговорност на живота, който има. Хенинг Манкел е решил най-после да подари на героя си така мечтаното пътуване, което се явява и като развръзка в поредицата. И четирите книжки за Юел („Кучето, запътило се към далечна звезда“, „Сенките растат със здрача“, „Момчето, което заспа под снега“ и настоящата) представят една твърде позната, но често пренебрегвана страна от живота на детето – неговата чувствителност към промените на околния свят и изборите, които трябва да направи. Това може да звучи странно, но в много малко детско-юношески книги съм виждал тази трудна за преглъщане тъга, която е неотменна част от всяко порастване. Затова и съм сложил книжките в жанра „драма“, без да имам и капка съмнение, че това е правилно.
Юел вече осъзнава, че от самия него зависи нещата да се случват и да търпят развитие. Едно странно писмо, получено от баща му, го изненадва с новината, че майка му, която ненадейно ги е изоставила преди години, се намира в Стокхолм и си има нов приятел. Да види отново мама Йени е отдавнашна мечта, която е на път да се осъществи, ако с татко Самюел я посетят в големия град. Другата мечта е свързана с пътуването на кораб и посещението на Стокхолм може да е само първата спирка. Училището най-после е приключило и те трябва само да се наканят. Но смелостта е усещане, което Юел тепърва ще опознава, а и баща му сякаш се е примирил с алкохолната си зависимост и безинтересната си професия на дървосекач. Моряшкото му минало не е на дневен ред, нито каквато и да е промяна в живота. Самонавиването на Юел да тръгне сам набира сила и най-после мечтите са на път да се осъществят. Писмото се оказва просто повод това да се случи веднага.
На път съм едва ли не да сложа поредицата на Манкел до най-добрите образци на детско-юношеската литература, но знам, че има смисъл да се мисли в тази посока. Който вече е прочел някоя от книжките, лесно ще я определи като уникална, защото отговаря на въпроси с нужната за този вид литература целеустременост, но и не пропуска тъгата и драмата на живота – двете задължителни опори, на които се придържа действителността при едно хлапе.
Ревюто е кратко, но не мисля, че повечето думи ще могат да направят онази магия, която се получава при самото четене на книжките. За мен е ясно – Манкел пише добре и за деца.
Оценка от мен: 4.5 / 5
Други ревюта:
Няма коментари:
Публикуване на коментар