„РАЗБОЙНИЦИ“ – СБОРНИК, МНОЖЕСТВО АВТОРИ

   Разбойници от всякакъв калибър в огромен сборник с разкази

 
   Отскоро започнаха да излизат доста солидни сборници с разкази и новели, съставителите на които са доста известни автори и популяризатори в различни жанрове. За мен това е прекрасна възможност да открия нови автори или да се убедя, че някой пренебрегван заслужава нов шанс. Това, което е традиция на западния пазар, е на път да се превърне в такава и на нашия, макар и трудно. Налага се първо да е пробва с по-именити съставители на сборници, със също толкова именити автори в тях. В „Разбойници“ („Сиела“, 2015, с превод на Богдан Русев) със свои произведения са представени доста от вече придобилите известност и почитатели на наша почва автори на фентъзи Геймън, Абъркромби, Ротфус, Скот Линч и т.н. И не само – в този дебел том се крият и доста непознати за мен автори, които се представят доста успешно в него.

   Всъщност този тип сборници имат и една други особености: общата тема на произведенията и начинът на подбирането им. Първо се подбират самите автори и им се дава тема, по която да напишат разказ. Тук темата е за разбойниците, а както знаем разбойници има във всички жанрове, така че съдържанието е доста разнообразно. Не така беше с прекрасният сборник „Старият Марс“, която също четох наскоро и препоръчвам горещо на любителите на класическата фантастика. Тук има и криминални, фантастични, хумористични и какви ли още не. На цели 830 страници, солидно опаковани с твърда корица, са разположени 21 доста обемни разказа със сносно качество и любопитни герои. Някои от авторите вече имат солидно творчество и добре разработени „лични литературни светове“, тъй че любителите на произведенията им ще открият добре отъпкани и познати пътища.

   Първият е на любимеца Абъркромби. „На никого не му е лесно“ се разполага на територията на купища разбойници, които се съревновават за добра плячка и често се засичат, причинявайки си взаимно куп главоболия. Тук плячката е малък пакет с неизвестно съдържание, който бързо сменя собствениците си и . Стилът на Абъркромби лесно се разпознава в грубоватите герои с доста интересни възгледи към света. Достойно начало, но не подсказващо с нищо какви чудеса е сътворила Джилиан Флин във втория разказ. Отдавна съм си заплюл хитовите ѝ романи и сега, след този неин разказ, съм с очакване да ми харесат. „Какво работиш“ е истинско попадение. Началото е фрапиращо нецензурно и ни въвлича в живота на момиче с престъпни наклонности и добре отработен начин да доставя удоволствие на мъже с устата си. Първоначално отворих широко очи и се захилих, което продължи още няколко странички. То са крилати фрази, майтапчийски умозаключения и какво ли още не. С един особен ужас проследих доста интригуващата история, превръщаща се постепенно в добре изработен план да заведе читателя до няколко задънени улици, а накрая и да го изненада. Доста добре замислена криминална мистерия с не един обрат до края. Поздравления за Джилиан! Матю Хюз пък въвежда малко магия. „Странноприемницата на седемте благословии“ не е толкова надъхващ, но държи фронта с образа на един крадец, изкуствено направени полухора и цяла плеяда от богове, чиито сили едва стигат да задоволят и най-дребните желания. Не въодушевява кой знае колко, но пък е увлекателен. Джо Лансдейл е предложил доста тарикатски крими разказ за двама частни детективи, които се заемат с издирването на провалено момиче. „Пукната чаша“ влиза в категорията на средностатистическите американски произведения, които поддържат огъня с малко смешки и са типични в крими жанра. Лансдейл е писал много и доста разнообразно, тъй че нищо чудно да открия по-интересни неща в творчеството му по-нататък. „Тони Фустанели“ на Майкъл Суонуик е фантастичен разказ за трима измамници, които се опитват да изкарат много пари за кратко време. Интересна тук е правосъдната система, основана на някакъв особен екстракт от риба, способен да зомбира закононарушители и длъжници, които безсъзнателно отработват дълговете си, включително като работници на полето и сексуални роби. Освен това в този луд свят са възкресени отдавна изчезнали животински видове, а някои хора са генетично модифицирани. Абсолютно шантав разказ, който доста ми допадна. „Доказан произход“ на Дейвид Бол проследява историята на една картина на Караваджо – от времето на самия художник, през нацистките кражби на изкуство, та до самото настояще. В добре подредената история всеки от героите крои планове за лично обогатяване. Развръзката е наистина изненадваща и носи приятни тръпки. Аз поне така усетих разказа. „Опасно ретро“ на Кери Вон е доста особен. Направи ми впечатление напрегнатата атмосфера и постоянното очакване нещо да се случи. Като добавим, че действието се развива в някакъв невидим клуб и наоколо витаят магически способности, разказът привлича внимание. „Една година и един ден в Терадан“ на Скот Линч си е чистокръвно разбойническо фентъзи за група пенсионирали се крадци, които се забъркват в междуособиците на двама магьосници, използващи едно градче за арена на конфликта си. Магията буквално е превзела всичко и дори се сипе от небето като дъжд. Крадците пък получават задача да откраднат една улица, в която се крие силата на единия от магьосниците. Мащабните планове и реализацията им са наситени със забавни моменти, способни да спечелят и най-претенциозния читател. Този разказ впечатлява с добре изградена композиция и има потенциала да стане чудесен фентъзи роман, ако на Скот Линч му се развихри музата. Един от най-добрите в целия сборник. „Откраднатата музика“ на Брадли Дентън не ми стои, че е на подходящото си място в компанията на останалите. Това е съвременен разказ, почти изцяло училищна история, в която няколко ученици и учители се забъркват в неприятности с кражба на музикални инструменти. Ако човек не е под влияние все още на предишните разкази, е доста вероятно да я хареса. С мен стана точно така. „Дяволски метал“ на Чери Прийст е като кратко резюме на борбата между доброто и злото. В една стара мина живее нещо, което отнема човешки животи и за да бъде победено, си трябва добрата стара молитва и библия. Не ме задоволи напълно, затова преминавам нататък. „Смисълът на любовта“ на Даниел Ейбрахам ни пренася на едно доста отвратително място – земя без господар и дом на хиляди окаяници и престъпници, живеещи в грубо застроени небостъргачи, които се издигат над трупащи се постоянно боклуци и фекалии. В една от сградите живее натирен принц, който се е влюбил до полуда в момиче, предложено за продажба на полулегален пазар за черноработници. Една от идеите му е да я откупи, но това не се оказва толкова лесно. Интересен разказ, но има доста по-интересни от него в сборника. В „По-добър начин да умреш“ на Пол Корнел един мъж се озовава в ситуация, в която трябва да надвие по-младата си версия, открита в един от многобройните паралелни светове. Доста особен разказ, който сякаш не се крепи на нищо смислено. Но веднъж започнал, едва ли някой ще се откаже да го чете. Идеята е стара, но изпълнението си заслужава. „Среща със злото в Тир“ на Стивън Сейлър ни занимава с древния свят, легендарните му герои и книги, пълни с мъдрости и рецепти за магии. Самият автор е дал доста възможности на героите си да се развиват и пътешестват в негови романи, но тук, в този разказ, събитията са набързо преточени и не успяха да задържат интереса ми. Би било добре да се прочете някой от неговите романи, за да се преценят нещата по-добре. „Товар от слонова кост“ на Гарт Никс ни представя двама крадци и опитът им да се сдобият с поредната си плячка в добре оборудван с магия и препятствия дом на богаташ, който е известен като голям скръндза. Разказът е леко хумористичен и доста приятен за четене. Хареса ми. „Диаманти от текила“ на Уолтър Джон Уилямс е типичен Холивудски бъркоч от актьорски страсти, наркотици, убийство и един способен на почти всичко 3D принтер. Забавен е и се понася доста леко, сравнен с невероятните фентъзи светове от предишните разкази. В „Керван за никъде“ на Филис Айзенстайн менестрелът Аларик, герой и на други произведения на авторката, се отправя на пътуване през пустинята като придружител на известен пътешественик, където истинските опасности не са редки, също като миражите. Доста интересен и занимателен разказ. „Любопитният случай с мъртвите съпруги“ на Лайза Татъл е детективска история от преди повече от век, която наподобява много на класическите произведения в жанра. Опитано е сравнение с прочутите Шерлок Холмс и доктор Уотсън, в краткото представяне преди самата история, но това не ми изглежда много удачно, защото всеки би започнал да сравнява и най-вероятно би се разочаровал. Всъщност става въпрос за две сестри, едната от които като че умира, но не съвсем и хвърля в потрес живата ѝ родственичка. Тя търси помощ точно от детективската агенция, която не е спечелила от работа нищо до този момент. Ако не сравнявате с Холмс и Уотсън, може и да ви хареса. Според мен може и без него. В „Как маркизът си върна любимото палто“ на Нийл Геймън имаме един алтернативен Лондон и маркиз, който смята палтото си за неизменна част от неговата личност. След един инцидент, от който се измъква по странен начин, палтото му е продадено и той започва да го търси. Междувременно се налага да върши дребни услуги и попада в интересни ситуации. Геймън винаги е бил странен, когато става въпрос за творчеството му, но тук се е справил нелошо със задачата да подбере подходящ разказ са сборника. В „Специална премиера“ на Кони Уилис бъдещето на киноиндустрията е вече настояще. Киносалоните в един мол вече са достатъчни като количество, за да поберат стотици нови филми, основно от типа римейк. Самите молове са превърнати в абсолютното забавление и предлагат супер игри, свързани с касови филми. Група момичета посещават един такъв мултиплекс, за да гледат определен филм. Перипетиите са много, смехът – заразителен, а аз – очарован. Определено е един от най-запомнящите се разкази в сборника. Предпоследният разказ е на Патрик Ротфус – „Дървото на мълнията“. Героят Баст е винаги от помощ за всички и помага с каквото може. Затова и може да поиска нещо в замяна – я информация, я нещо друго. Забавен и много приятен разказ, което ми напомня да се захвана с дебелите му книги. Накрая е време за самия Джордж Р. Р. Мартин. Неговият разказ „Принцът разбойник или братът на краля“ е някакъв странен хибрид, част от вселената, описана в „Песен за огън и лед“. Просто няма какво да кажа, защото не съм чел и поредицата му. Може би с тези късове от любимата на много читатели „Песен...“, Мартин иска за замаже ситуацията около забавянето на поредната си книга.

   Човек наистина може да си прекара добре с тези гигантски сборници. Лично аз разделих четенето на порции, което ви предлагам и вие да направите. Нито една от историите няма нищо общо с другата и ще е доста смело да се четат един след друг без прекъсване дълго време. Самите разкази и новели са си дълги и преходът с почивка е препоръчителен. Аз постъпих точно по този начин и съм пределно доволен. Тези сборници са си цяло богатство и ще очаквам всеки следващ с нетърпение. Днес затворих и последната страница и чувството беше, че съм прочел поне три солидни тома. Не се шегувам.

   Вече си имам нови любимци и ако някой издател благоволи (като прецени пазарните възможности) да се насочи към някой от по-малко познатите в България автори от сборника, ще се радвам много. Това е.

Оценка от мен: 4.2 / 5

Още ревюта:

Книголандия