„САМО ЖИВОТ“ НА АЛИС МЪНРО

Само животът може да си направи автопортрет

   След като съм си сложил собственоръчно такова заглавие, мога само да посея семената-идеи от тази книга - всичко друго би било манипулация. Мисля си, че никой не може да потопи перото си в матрицата на времето и да изведе моментално прости формули и заключения за събитията покрай нас - случили се, случващи се или които ще се случат в бъдеще. Не е предвидено, мисля си, не е възможно според законите, управляващи битието ни. А ще се справи ли някой вещ художник с това нелеко предизвикателство? Може би. Чрез въображаемото. Но ние сега не търсим това, нито го търси Алис Мънро в „Само живот“ („Сиела“, 2015). Изяществото и неземните красоти са само в ума ни - онзи оплитащ ни в мрежите си манипулатор, който може да ни донесе само причина да не изберем смъртта веднага. Но огледаме ли се наоколо, притаим ли се зад някой ъгъл с поглед, вперен към живота, можем да се опитаме да разкажем видяното. Като Алис Мънро. Само живот.

   През 2013 година Алис Мънро се сдоби съвсем ненадейно с Нобелова награда за литература и порази не един интелектуалец и критик. Изказаха се дори автори на въображаемото и натрапчивото в човешката природа като Брет Ийстън Елис („Американски психар“). Как е възможно всекидневието като тема да заслужава литературен приз? Питам се: може би тайната се крие в липсата на манипулации в прозата на Мънро? Животът такъв какъвто е. Точка. Не можем ли да погледнем истината в очите?

   Алис Мънро не възбужда човешкото въображение, не украсява битието на героите си, за да причини „магични“ състояния у читателя. Грета от „Чак до Япония“ осъзнава, че залъгва себе си - черпила е сила от егото си, поставяйки на изпитание собственото си дете. Прозрението за извършен грях спрямо семейството ѝ я връща към действителността. В „Амундсен“ края на войната наближава. Туберкулозата отнема детски животи направо от училищната скамейка. Там се заражда някакво подобие на любов, която няма как да продължи вечно. В „Да оставиш Мейвърли“ младата Лия е ограбена душевно от религиозните предразсъдъци на родителите си. В „Чакъл“ на показ са семейните отношения и неизбежната трагедия. „Убежище“ дълбае в патриархалната закостенялост. В „Гордост“ се претеглят несъвършенствата. Просто мигове от живота. Това са само първите разкази в сборника. Нататък нещата не са по-различни, с изключение на последните няколко, които са автобиографични.

   Много от разказите нямат щастлив край. Това вероятно може да се обясни с дългия стаж на авторката в литературата и изводите, които си е направила за същината на живота. Алис Мънро има спомени от 84 годишния си живот и не е никак чудно, че сцените се разиграват в различни времена. Канада е на показ с малките си градчета (странно ми се видя постоянното споменаване на Торонто като някаква задължителна дестинация, където и да се развиват събитията). Хората с проблеми никнат отвсякъде - жени и мъже, млади и стари. Обикновените делници в миг могат да се превърнат в смутни времена. Мънро проследява и най-незначителните аспекти в поведението на героите си. Те растат и се развиват все едно са реални хора (може и да има), попадат в неприятни ситуации, поемат някаква част от трагедии или радости. Аз самият не открих пропуски в изграждането на характерите - в това Мънро явно е голям специалист. Част от разказите ми вървяха трудно, но едва ли при всички бъдещи читатели ще се случи така.

   Този сборник с разкази е последен в творческия път на писателката, както самата тя го определя, и се чудя дали темите в него не са нарочно търсени, за да завършат някакъв цикъл или да обобщят цялото ѝ творчество. Мога само да гадая, защото не съм чел нищо друго нейно, пък и тя „възкръсна“ за България едва след Нобеловата си награда. Тя има още една, връчена ѝ през 2009 година за цялостно творчество. Сигурен съм, че ако сборника се приеме добре, ще бъде преведен и още някой (от цели 14 на брой).

Оценка от мен: 3.8 / 5

Други ревюта:

Книголандия
Аз чета