„КЛЮЧЪТ КЪМ ПОЛУНОЩ“ НА ДИЙН КУНЦ

Ключът към мистериите на Кунц

   От доста време разглеждам книгите на Дийн Кунц, които излизат на български. Те се роят безспирно като децата на свръхплодовита майка, използваща молитви вместо презервативи. Ако човек започне да ги сортира, нищо чудно да направи нещо като Менделеева таблица. Имам предвид невероятното разнообразие от романи, писани сякаш от различни хора. В това има известна истина, защото Кунц е използвал не един псевдоним в писателската си кариера. „Ключът към полунощ“ („Колибри, 2015) има точно такава съдба - излиза с името на Лий Никълс през далечната 1979 година. Впоследствие е преработен и осъвременен, и излиза в своя нов вариант под истинското име на автора през 1995 година. Интересното е, че му се налага да откупува правата на собствените си романи, писани под псевдоним, за да ги преработва и издава под собственото си име. Известен факт е, че един писател започва да дразни почитателите си, ако пише безредно в различни жанрове. Те очакват и купуват книгите му, защото са свикнали със стила му на писане, и е неприятна изненада ако получат нещо коренно различно. Малко са изключенията. Помощници в тази ситуация могат да бъдат само псевдонимите. Дийн Кунц изпълнява чинно съветите на издателя си и измисля повече от десет псевдонима, които се превръщат в неговите други личности в писателския занаят. Всички са чували за Бакмановите романи на Стивън Кинг и скорошната трансформация на ДЖ. К. Роулинг като криминален писател под името Робърт Галбрейт. Продуктивността на Кунц е впечатляваща - в началото на кариерата си пише като свещеник, получил откровение с обем на Библия. Псевдонимите тук вършат идеално работата си. Постепенно Кунц се взима в ръце и успехът го застига. След 1980 година книгите му започват да се продават в милионен тираж.

   И тук стигаме до преработените романи. Явно Кунц е преценил, че може да пусне отново някои от старите си романи, като ги осъвремени и нанесе поправки. Въпреки че отдавна не съм чел Кунц, добре си спомням страховите неврози, които ме обземаха докато прелиствах „Шепоти“, „Служители на здрача“, „Древният враг“ и т.н. „Ключът към полунощ“ сякаш изобщо не е писан от Кунц, въпреки твърдението му в послеслова, че „... ще усетите да витае духът на добре познатия ви Дийн Кунц“.

   Всъщност този роман не е толкова зле замислен и мога да го поставя в категорията „средностатистически трилър“. Някои вече знаят, че преди време съм изчел индустриални количества трилъри от всякаква категория - мистични, приключенски, исторически и т.н. И сега не бих се отказал да ги чета, но с по-стриктна подборка.

   „Ключът към полунощ“ отива по-скоро към политически трилър, въпреки че това се разбира доста след средата на книгата. Героиня тук е Джоана Ранд, която си живее безгрижно в Япония с пари, наследени от починалия ѝ баща. Тя държи заведение и обслужва особените си японски клиенти. Красива, умна, знае няколко езика. Единственото ѝ притеснение идва от нощен кошмар, който я навестява често и се е превърнал в неделима част от сънищата ѝ. Някъде в миналото се крие ужасна тайна. Един ден в заведението ѝ влиза Алекс Хънтър - частен детектив, решил да изкара почивката си в Япония. Преди 12 години е нает да издири изчезналата дъщеря на американски сенатор, като за тази услуга получава купища пари. Следствието не води до успешен резултат и делото е забутано сред други безнадеждни случаи. Хънтър изпада в потрес, когато разпознава в Джоана изчезналата Лиза Челгрин и решава да възобнови делото. Само че в спомените на Джоана няма никаква Лиза - тя просто смята, че няма нищо общо с изчезналата. В честите срещи за опознаване, между тях се появяват чувства и ситуацията става доста заплетена, предвид страховете на Джоана и напълно новото за Хънтър чувство, наречено любов. Опознаването довежда до плътски желания между двамата и опит да се открие лек за кошмара на жената. Един психотерапевт ще се заеме с трудната - и кошмарна, както става ясно - задача да разбере къде е проблемът. Истината е заровена дълбоко сред политически конспирации и ужасяващи експерименти.

  Диалозите в началото малко ме раздразниха - все едно бяха подхвърлени за запълване на пробойни в сюжета. Всъщност в доста голяма част от романа действието тече по-скоро лежерно и без екстремни моменти. Често се хващах, че искам да прехвърля набързо няколко „невинни“ странички. Все пак отлично си спомням, че по времето, когато четях предимно трилъри, си прекарвах отлично с подобни сюжети. „Ключът към полунощ“ би се харесал на определена аудитория (не се и съмнявам), но не бива да бъде търсено нещо общо с традиционните страшнички романи на Кунц.

   Аз няма да се отказвам да чета Кунц, защото има далеч по-успешни негови романи на книжния пазар. 

   Пространното начало на ревюто си има съществена причина. Това е първото произведение на Дийн Кунц, за което пиша в блога и реших, че е необходимо.

Оценка от мен: 3.3 / 5