Угнетението на Ердосаин или тъмните идеи на новата революция
Прочетох книгата почти без умствени сътресения - странно или в реда на нещата, не знам. След всяка следваща страница, дали от нужда или само от любопитство, започна да ми се струва, че ми е необходима още информация за времето, през което е живял и творил аржентинския писател Роберто Арлт (1900 - 1942 г). Лесно заредих История на Аржентина и започнах да чета подробната статия. Арлт пише „Лудата седморка“ в едни от най-бурните времена от историята на Аржентина, преди появата на генерал Хуан Перон, довели до създаването на много радикални движения. Революцията на Арлт в книгата сякаш предугажда бъдещите събития.
„Лудата седморка“ е пропита изцяло от угнетението героя си. Това разстройващо чувство движи Ердосаин - неуспял изобретател в разцвета на силите си, човечен по своему, странен и невероятно ексцентричен. Той обикаля улиците на града под булото на непресекващите си фантазии, които го душат и не му позволяват да познае щастието. Арлт е създал един твърде потискащ персонаж, движен от незнайни сили, доведен до най-високата степен на отчаяние. Трудно ми беше да възприема тази трагична личност. Предлагам и на вас: не потъвайте прекалено надълбоко в душевните сътресения на този герой, защото опасността от заразяване с безсмислие може да доведе до трагични последствия. Не съм сигурен дали в кръга на шегата казвам това. Дори жената на Ердосаин, невинна и крехка госпожица в неговите очи, едва държи фронта вкъщи. Недокосната и нецелуната, нейната студенина - привидна или не - може лесно да подтикне кой ли не в борба за сърцето ѝ, особено ако е настоятелен и с пари. Тя би се поддала лесно - все пак мъжът ѝ е един тотално разфокусиран и разпадащ се душевно индивид.
Ердосаин е крадец. Състоянието му на депресиран и нуждаещ се от помощ мъж може да е спирачка за всичко друго, но не и причина да гние още жив в тялото си. Той очаква нещо да се случи с живота му, и дори от време на време прави ялова крачка за постигането на целта. Кражбата в Захарната фабрика го оживява и рикошира точно в онази му фантазия, която би довела до неговото душевно възкресение. Тя е последвана от низ събития, част от които отново са изфантазирани, друга пък довежда до развръзката.
„Извън мен, извън границите на собственото ми тяло нещата се случват; но моят начин на съществуване сигурно е толкова непонятен за останалите, колкото идеята да обитаваш едновременно на Земята и на Луната. Аз съм едно нищо за всички тях. Ако утре обаче взривя бомба или убия Барсут, тогава ще се превърна в някой, в човек, който съществува, в човека, за когото безчет поколения юристи са подготвяли наказания, затвори и теории. Аз, нищото, изведнъж ще приведа в действие цялата чудовищна машина от стражари, съдебни секретари, журналисти, адвокати, прокурори, надзиратели, полицейски коли; и никой няма да гледа на мен като на несретник - за всички ще бъда заплаха, антисоциален елемент, враг, който трябва да бъде отстранен от обществото. Крайно любопитно! При всички положения само едно престъпление може да потвърди, че наистина съществувам; така както единствено злото е способно да утвърди човешкото присъствие на Земята.“
Но около самия Ердосаин няма много трагичност. Из вертепите и тъмните места хора с радикални идеи, които плетат новата история на Аржентина, са готови да щурмуват властта. Тартор се явява Астролога - трагикомичен образ откъдето и да се погледне. Времето, през което се развива действието на романа, е достатъчно бурно и пълно с радикалисти и революционери. Арлт изобщо не се притеснява да започне сам революция... на хартия. В книгата са описани подробно цял арсенал от идеи, на които човешкото въображение трудно би отказало възхита. Всичко се крепи на едно планирано убийство. Бъдещата жертва има достатъчно пари, за да финансира създаването на Нов световен ред, поддържан главно от десетки публични домове и няколко златоносни мини. Тук изобретателският ум на Ердосаин ще бъде от полза, пък било то само с помедняване (метализиране) на рози и боядисване на кучета. Започва планирането на нещо средно между социализъм, фашизъм, капитализъм и... християнска диктатура (само така мога да го изразя).
Ако Роберто Арлт е съперник на някой в литературно отношение (споменат е Борхес), то той е доста див съперник, необработен и крещящ на всеослушание, че може и да не е толкова добър писател. „ ...някои хора се скандализират от бруталността, с която описвам едни напълно естествени ситуации в отношенията между мъжа и жената (романът е писан през 1928-29 година). А после същите тези стожери на обществото ми говорят за Джеймс Джойс и подбелват очи в захлас. И то заради духовната наслада, която им доставял един от героите на „Одисей“: някакъв си господин, чиято ароматична, в известен смисъл, закуска се състояла от вонята, която вдишвал от току-що изходените екскременти.“
Арлт действително напомня на „издънката“ на латиноамериканската литература. Все пак е признат и тачен в страната си. Умира на 42 години от инфаркт.
Оценка от мен: 4 / 5
Други ревюта:
Няма коментари:
Публикуване на коментар