четвъртък, 2 юли 2015 г.

„ТИТО Е МЪРТЪВ“ НА МАРИЦА БОДРОЖИЧ

   Проза, поезия и спомени в едно
   
   Мисля, че никога няма да ми омръзне да чета разкази. Жанровете нямат значение – аз имам широки интереси, които се разпростират почти навсякъде. Кратките късове проза крият особеното усещане за непрекъснати мигове на просветление, които – в рамките само на час – могат да те запратят от единия до другия край на планетата, да те съпроводят от мрака към светлината и обратно, да те настройват както се настройва музикален инструмент. А когато в разказите е вплетена поезия, силата на думите се изкачва с още едно ниво.

   „Тито е мъртъв“ („Персей“, 2015) е точно проза, изтъкана от поезия – от тази нишка, която се носи ефирно и докосва с внимание. Не се подвеждайте по заглавието, защото то е само име на един от разказите. Тито е мъртъв и няма да проговори повече. Героят е дядото, който наблюдава телевизионния екран и не може да разбере защо вижда Тито да се движи, а всички наоколо разправят, че е мъртъв. Датата е 4 май 1980 година, портретите на Тито вече нямат силата и излъчването на Големия Брат, а едно малко момиче се опитва да осмисли всичко, което вижда и чувства. По детски.

  Това са мигове от спомените на германската писателка с хърватски произход Марица Бодрожич, върнати към живот в първата ѝ книга с разкази, издадена в Германия през 2002 година. В този сборник се случва нещо особено – оригиналният немски се изпълва с поезия, която до този момент е в летаргия. Само преводачката Ваня Пенева или някой с отличен немски могат да кажат каква е тази чудновата трансформация. Бодрожич има награда за „красив немски език“. Аз съм принуден да чета на български, за да попия от магията. И е наистина прекрасно!

   Малката героиня присъства почти навсякъде из разказите. Няма големи градове и напрежение, няма пози и етикет. Всичко е натурално и изпълнено с природа. Само се вгледайте в корицата. А заглавията... „Многооката пеперуда“, „Любителят на лилиуми“, „Кутия с платноходки“, „Синята плетена жилетка“, „Игри с вятъра“, „Убиващата змии“, „Далечни лета“... В един разказ момичето ще търси четирилистни детелини, в друг ще разкаже за пийващия чичо Йосиф; ще съчувства на бремето на леля Зора; ще изпита страх от Великден и Коледа; ще покаже белег от мама. Из разказите Ана ще потърси любовта, Катарина Ядовна ще ще се върне сама в селото на мъжа си след сватбата, за да си навлече недоволството на странните си съседи, любителят на лилиуми ще посади гора от цветя за ужас на жителите на селото, един бивш войник ще загуби борбата със смисъла на живота.

   Марица Бодрожич е смела в изразните си средства. Въпреки, че книжката е мъничка, имах чувството че ще я разлиствам безкрайно. Е, искаше ми се. Разказите не тежат, в тях има лекота и спокойствие. Малките изключения са си просто малки изключения и няма да е честно да ги въздигам на пиедестал. Ето малък откъс:

   „Има дни, когато светлината се спуска ниско над земята. На малкия остров Лошево такива дни не бяха рядкост. Тук слънцето оставяше на земята ярки следи, хората ги следваха, а те кръжаха наоколо. Тези разточително красиви дни им носеха щастие и те не го забравяха, то продължаваше да живее в тях като живо същество. Тогава хората вярваха, че самите те са положили следите на светлината. Смееха се, под очите им се появяваха кръгли отражения и те им се радваха. Не искаха това да се промени. Ако все пак настъпеше някаква промяна, тя проличаваше първо в светлината. Зелените склонове, където дърветата се издигаха към далечното небе и забиваха корените си в каменистата пръст, ставаха заплашително сиви. Нямаше начин – и сега, както всяка година, трябваше да се погрижат за слънцето.“

Оценка от мен: 4 / 5

Няма коментари:

Публикуване на коментар