Някъде другаде, където майката разкрива чувствата си
Може би чувството за свобода ще е много по-силно, ако просто вземеш куфара си и напуснеш семейното гнездо. Може би жестоката реалност ще се скрие в спомените ти, ако поделиш детето си с приятелката. Може би нещастната случайност ще послужи за изкупление, за да подредиш приоритетите си като съпруга. „Някъде другаде“ („Жанет-45, 2015) стои точно там, където искреността служи за спасение от тежестта на живота. Какво би казала една майка, изправена през своите несъвършенства, заблудена от моментите на слабост? Христина Панджаридис отново поема по трънливия път, заедно с несъвършената жена, дълбаейки през мислите и чувствата ѝ. Докато „Ничия“ е драмата на разстоянията, „Някъде другаде“ е навлизане сред сенките на причудливите състояния, които ръководят живота на майката.
Всъщност няма нищо сложно в този роман. Христина Панджаридис разбърква тестето на случайностите и раздава картите на съдбата на няколко жени, за да изпита тяхната воля за щастлив живот. Всяка майка се чувства отговорна за определени ценности в семейството си и като в слалом се спуска от планината на личния си живот, за да достигне до пропастите на себераздаването. Като жена авторката си дава достатъчно ясна сметка, че идилията е някакъв несбъднат сън, който продължава само до събуждането, и се заема с нелеката задача да прояви искреност към читателите си. Майките в този роман не са идеални, не притежават достатъчно сила, за да спечелят всичко най-хубаво от живота. Ами... нормални са.
„Някъде другаде“ преплита съдбите на своите герои – на Майката, на Изоставената, на Затворничката, на Хотелиерката, на Художникът. Всички те се борят с демоните си, поставени пред своите изпитания на живота. Понякога тежката дума вземат децата, изоставените:
„Избяга. Избяга, но винаги ни напомняше, че е свободна два пъти в месеца. Звънеше и ни казваше, че е жива, въпреки че не е с нас. Два пъти месечно повтаряше, че ни обича, но за здравето ѝ било препоръчително да не ни готви и разказва приказки. Избяга, за да посвети времето на себе си, а за нас – някакви дребни минутки. Дребнава майка!
Телефонна майка! Майка за преброени думи. Два пъти в месеца.
Питаха ме къде е майка ви. Мълчах, а ми се искаше да викна: „На неизвестен адрес!“
Сестра ми искаше да знае. „Какво още ти каза майка по телефона?“ „Ами пак същото. Мъчно ѝ е за нас.“ И на нас ни е мъчно, но няма да се издаваме. Тя ни заряза. „Безсърдечна майка.“
Последното изречение го запомнихме от съседката, дето идваше да ни наглежда в ранния следобед.“
Най-силно впечатление ми направи Затворничката. Тя е жертва на нелепа ситуация – осъдена е за опит за убийство на мъжа си, изневерявал ѝ в семейния дом, пред погледа на децата, и се налага да прекара години в затвора, откъсната от тях.
„Аз бях на върха на гнева, на покрива на камбанарията с непростителността си. Каква прошка за вечно гладния за жени мой мъж? Закачих малкото дрехи на простора – да се ветреят, да се изпари възбудата им и повече да не се връща, и лесно да си ги намерят. Исках да избягам от нервите си и вършех глупости. Откъде да знам какво е нормално да се направи, ако мъжът ти изневерява под общия покрив. Бута се покривът и се строи пак къща. Или ти излизаш, облечена в най-новите си дрехи, да си харесаш друг дом.“
И вече в затвора:
„Тук, в това препикано от псувни и жалби място, където и паяжините се врътват бегом и изчезват, осъзнах какво е свободата. Свободата е да те вали дъжд, но не през решетки. Затворът не е курс по творческо писане, но като притиснат тялото ти, като ти определят толкова и само толкова и никак повече квадратни метри кислород, душата търси излаз. Ех, съчиняваш си заливче и сковаваш набързо лодка! Променяш се денем, а нощем опипваш сянката си – твоята ли е, напукала ли се е, жилава ли е да издържи и утре. Завиваш я около кръста си – да не ти я свият в тъмното. През минути пипаш дали си е на мястото.“
Какъвто и да е образът на майката, авторката успява да надникне зад кулисите на душевността ѝ, да предостави на читателя онази тръпка, която граничи с абсурда на живота, и да завърши подобаващо с куп въпроси, на които сами трябва да си отговорим.
Отново красива и въздействаща проза от Христина Панджаридис, преплетена с умението ѝ да се изразява поетично, която постига много повече като внушение, отколкото като комбинация от думи. Ако са ви уплашили дълбоките проникновения на „Ничия“, чрез „Някъде другаде“ можете да намерите така необходимото пространство за себе си и отговорите на своите лични въпроси.
Оценка от мен: 4.3 / 5
Няма коментари:
Публикуване на коментар