Да изгубиш напълно себе си
Ако една книга може да си поиграе с читателя, то това е необикновената „Напълно изгубили себе си“ („Софтпрес“, 2014) на Карън Джой Фаулър. Не, тя не е от онези приказни истории, които ни четат от петгодишни, а ние слушаме преди да заспим; нито прикрита манипулация, облечена в красиви думи и поднесена от умел магьосник вентрилоквист. Карън Джой Фаулър разказва за живота, за какъвто живот всеки може да сподели на чаша чай, заобиколен от най-добри приятели. Той, животът, винаги е изпъстрен с трудности – умее да тъпче с яростта на времето и да преобразява от невинно детство в коварна старост. А понякога животът е пълен с необикновени истории, които се крият в ума на някой, който иска да ги сподели. Може да започне отначало, защото така трябва, или от средата, защото така иска. Но започне ли, всички са готови да слушат, защото тя се казва Роузмари Кук и е много разговорлива. Е, поне в началото.
„Напълно изгубили себе си“ е от онези „виновни“ книги, които се набиват в съзнанието и започват да водят свое собствено съществуване. Трябва да мине известно време, за да ги разберем напълно. Но дойде ли това време, стигнем ли до завръзката, няма какво друго да сторим освен да се влюбим в тях. Тук Карън Джой Фаулър е търпелива и методична, не замесва сложна фабула, нито дълбае прекалено надълбоко. Има детство, има младост, но някак хронологията е пренебрегната, сякаш иска да обърка читателя, да пренасочи вниманието му, да избяга от нишката на историята. Тук читателят трябва да е ловец, който дебне невидима плячка.
Роузмари Кук започва от средата на историята, закачайки се за възелче от времевата нишка. От тази отправна точка спомените ѝ се разпростират като вълни, принудени да нарушат всички закони на литературната логика. Започва с екстремна ситуация, след което потъва в дебрите на семейните отношения. Татко и мама, сестричката и братчето, бабите и дядовците... Историята се напълва с характери, които се преплитат като вихър в детското съзнание на Роузмари. Желанието ѝ е да говори, да говори за всичко и по много, да споделя, да търси, да изследва. Ще се наложи Роуз да изпие горчилките от човешките страсти, да осъзнае какво е загубата, да мрази и обича, да отстоява своето. Читателят може да е объркан и да протестира, понесен от неспирните словоизлияния, които се наместват неподредени и стихийни в ума му, сякаш му е хвърлена кофа с впечатления, накуп. Но имайте търпение, както Фаулър търпеливо замесва тестото, на което му е необходимо време да втаса. Ще дойде мигът на разкритието и тайната ще се разбули. Така иска Роуз, затова бъдете търпеливи. Вслушайте се в гласа ѝ и тя ще ви допусне до най-съкровеното, което пази само за вас.
Много лична и много емоционална книга е „Напълно изгубили себе си“. Самото заглавие подсказва, че трябва да се търсят по-сериозни внушения. Изчистете съзнанието си и започнете начисто, без да следвате собствени схеми и пътища. Затова Роуз разказва от първо лице – за да я слушате, докато придобие увереност в себе си и разкрие най-големите си тайни. Аз лично се въоръжих с необходимото търпение и накрая обрах най-хубавите плодове на тази невероятна история.
Оценка от мен: 4.4 / 5
Други ревюта:
Няма коментари:
Публикуване на коментар