Антиутопия с космически мащаби
Първоначално смятах, че антиутопиите са изцяло позиционирани на Земята. Нямам представа откъде ми хрумна това, но вече знам, че малката ни планета, сравнена с размера на космическото пространство, е тясна за писатели, които имат по-големи цели. Пиърс Браун се е заел с нелеката задача да надгради този така популярен жанр и да го изстреля първо на Луната и Марс, а след това из цялата Слънчева система. И тук антиутопията опира леко в научната фантастика – съвсем леко, но достатъчно, за да ме заинтригува много. „Червен изгрев“ („Сиела“, 2015) се оказа далеч по-мощна книга от „сгушените“ в земни условия нейни подобия и се радвам, че е и дебютна за самия Браун. Заслужава си да се види как ще се развие кариерата му. Надявам се втората част на трилогията да излезе скоро, а за третата ще се наложи да чакам до началото на следващата година. Но да видим с какви впечатления останах от първата.
И тази, както и всички останали антиутопии, се занимава с описването на народ, поробен от група ентусиазирани противници на демокрацията, които се заемат със задачата да налагат властта си с жестокост и всяване на страх. Историята ни пренася на Марс, където милиони първопроходци се трудят под скалите, за да добиват материали, които са нужни за тераформирането на планетата. Те са Червени – най-низшата каста, която живее в тунелите, прокопавани с много усилия в почни невъзможни условия за живот. Поколения от тях вярват, че самите те са брънката, от която зависи изграждането на една процъфтяваща цивилизация. Под повърхността животът е къс и труден – тринайсетгодишните са вече достатъчно пораснали, за да вършат най-тежката работа, а на четиринайсет могат да мислят за създаването на собствено семейство. Дароу е вече на шестнайет и е спец в една от най-трудните и опасни професии – Пъклолаз. С грубо стъкмен скафандър тип Пържилник, той се вре къде ли не из тунелите, за да заслужи храната на клана си. И... това е – всеки ден е ден, в който смъртта ще бъде измамена. Навсякъде из тунелите са пръснати монитори, които агитират за послушание и упорит труд, за да не се наложи обичайното наказание за неподчинение – смърт. От време на време идват членове на най-висшата каста – Златните, за да напомнят за какво се борят всички.
„Вие, храбри Червени първопроходци на Марс – най-силните от човешкия род, – се жертвате в името на прогреса, жертвате се, за да прокарате пътя за бъдещето. Вашият живот, вашата кръв плащат в аванс безсмъртието на човечеството, когато ние ще заживеем отвъд Земята и Луната. Вие отивате там, където ние не бихме могли. Вие страдате, за да не страдат другите.“
Всъщност доста ме заплени началото – дори дългият ми стаж като читател на фантастика не ми позволи да застана в опозиция на тарикатските прийоми на писателите – да вземат наготово идея от класиката и просто да я почовъркат от всички страни, префасонирайки я в своя. Самият Дароу не е кой знае какъв голям герой – неговата мисия да измъкне Червените от блатото на робството никак не му е по душа. Идеята простолюдието да завземе властта, си е чиста проба комунистически идеал. Но все пак това не е идея на Дароу, а на местните „партизани“, които от доста време се опитват да изпратят на повърхността свой „представител“, дегизиран като Златен, за да постелят с червен килим пътя си към властта. Ситуацията доста напомня на тази, в която определени хора се „програмират“ да извършват неща, които самите те никога не биха направили, ако са с ума си – завеждат Дароу до място, от което той е пределно възхитен: пълно с дървета, трева, прозорец с изглед към звездите и т.н. Миризмата на свобода го опива до делириум и дори скорошната смърт на любимия човек не е в състояние да го откъсне от видението.
Все пак Браун се измъква от клишето и замисля доста стройна система за висшите кръгове на властта. На повърхността на Марс не живеят в мир и спокойствие, а воюват помежду си с всички възможни средства и под строгостта на куп „иновативни“ закони (съвсем в реда на нещата за скучаещите властимащи). Няма да издам прелюбопитните подробности, но ще спомена онази част, която се докосва до научната фантастика в книгата: антигравитационни обувки, напредничави медицински манипулации, космически флотилии, междупланетни пътешествия, тераформиране на множество светове. Тук диктаторите са на светлинни години пред познатите ни от историята, че и дори от множеството стандартни антиутопии. Космическият мащаб на историята в „Червен изгрев“ просто плаче да бъде изкопиран от други автори. Дори се надявам това да се случи, защото може да доведе до по-засилен интерес на младите читатели към научната фантастика. С тъга осъзнавам, че антиутопиите са едва ли не единственото, което могат да търсят тийнейджърите в книгите. „Червен изгрев“ може да послужи като трамплин към по-сериозните фантастични книги – научната фантастика.
Оставам с добро чувство към книгата, въпреки че е написана за по-млади читатели. Пиърс Браун е автор с вкус, който напълно ме задоволява. Ако търсите път към научната фантастика, може да започнете именно с тази книга.
Оценка от мен: 4.3 / 5
Други ревюта:
Няма коментари:
Публикуване на коментар