понеделник, 22 юни 2015 г.

„НЕРОН, КЪРВАВИЯТ ПОЕТ“ НА ДЕЖЬО КОСТОЛАНИ

   Нерон, превзетият поет
   
   Любопитството ми доста често ме кара да чета автори, които не са особено известни в България. Самото заглавие на тази книга е доста любопитно и не е чудно, че веднага пожелах да я прочета. „Нерон, кървавият поет“ („Колибри“, 2015) е от онези книги, към които човек подхожда с притеснение, особено ако не е твърде заинтересуван от поезията във всичките ѝ разновидности. Интересното тук е, че книгата е публикувана през 1922 година, след като е солидно нахвалена от прочутия Томас Ман. Човек, който познава стилът на писане на Ман, би се подготвил за тонове философски разсъждения и крилати фрази, солидно подплатени с нравоучения и отговори на житейски въпроси. Костолани не показва точно това в книгата си, По-скоро се е заел с противоречивите ценности, около които витае личността на един император. Самият Нерон е до болка познат на всички ни. Солидно представен от съвременниците си Сенека и Лукан, императорът е обграден от пресилена любов и почит, които съвсем не му отиват. Последните двама са герои и в самата книга, оплетени в мрежите на страха пред неспособния поет.

   Костолани е доста свеж в изказа си, въпреки темата, с която се е заел. Той описва една по-особена страна на Нерон и постила червен килим към личния му живот, представяйки го като непоносим егоцентрик и невротик. Още на юношеска възраст, току що станал свидетел на смъртта на баща си, новият император съзира в тленността едва ли не заговор на боговете. Сенека, неговият възпитател, няма и представа, че в Нерон тлее някаква несигурност, някаква мъчителна надежда да стане любимец на народа си, да изяви талант в някоя сфера, от която да изкопчи за себе си прославата на божество.

   „Слухтеше мрачно. Стори му се, че това, което желаеше, ще се изпълни начаса, пътят ще се отвори и решението нямаше да е толкова далече. В мека обвивка от пара като нажежени кълбета около него кръжаха засега още безплътни думи, които трябваше да пороби и с фектовален жест да влезе в битка с тях. 
   Нерон се боеше като момиче, дишаше на пресекулки.
   Всичко изстрадано досега, от близкото и далечно минало, премина през него като вълна и го обзе чудна и непозната досега чувствителност. Трепереше, очите му се изпълниха със сълзи. Плачеше от нея, но и от виното и двете опиянения се сляха. Болеше го, хилядократно го болеше от това, от което страдаше, а после спря да го боли. Изведнъж, сам не знаеше как, започна да пише. Нахвърляше един след друг гръцките стихове, хекзаметрите, които се лееха точно. После прие с недоверие това, което прочете. Преценяваше, претегляше, поправяше. Беше мрачен, неописуемо мрачен, като убиец, който се готви да извърши престъпление, за което – при неуспех – ще заплати с живота си.“

   По онова време словоплетци са извирали едва ли не от всяка дупка; да си поет, драматург, музикант или певец е било престижно, дотолкова, че по този начин е могло човек да се превърне в любимец на държавниците и дори да споделя една маса с тях. Нерон има вече тази закалка от дете – музиката и песните са навлезли дълбоко в душата му, проправяйки път на мислите, че му трябва просто муза, за да започне да твори. Един ден той просто сяда и нахвърля първото си произведение, ненаситен да се докаже пред народа си и Сенека, разбира се.

   Някак леко ми мина цялата история – с лекия език и често забавните диалози между Нерон и Сенека, Костолани е уцелил точно нагласата ми в момента. Няма ги тези претруфени възхвали за Рим и цялата показност на онези времена. Тук Нерон е човек като всеки друг, но принуден от лесното си въздигане до император, да съзре възможност за буквално завладяване на изкуство като поезията. Свободата го кара да прави каквото си е наумил, дори го отвежда сред простосмъртните, от които може да си открадне минути забавление. Костолани почти го превръща в клоун, който по случайност е затънал по средата на едно блато, и вместо да намери начин да се измъкне, започва да пее, за да не помисли някой, че изпаднал в нелепа ситуация.

   Нямам представа защо не се пише повече за тази книга. „Нерон, кървавият поет“ на Дежьо Костолани се изкачва доста нагоре в личната ми класация, и въпреки че се води класика, си има достатъчно достойнства да се чете и препрочита от съвременния човек. Да, препоръчвам ви я, дори да си нямате представа от поезия. Това е книга за разрушителната страст на славата, която заробва и сърцето, и душата.

Оценка от мен: 4.4 / 5

Няма коментари:

Публикуване на коментар