Да се взреш в детайла и да преминеш отвъд
Странно се почувствах, когато затворих и последната страница на „Вино за мъртвите“ („Гаяна“, 2013). Прочел съм хиляди разкази и все още не мога да си отговоря на един въпрос: защо разказите ми се струват толкова привлекателни като литературен жанр? Кратките текстове се четат бързо и често се загубват сред дебелите томове на паметта. Ако след време направиш „ревизия“ на мозъчните рафтове, опитвайки се да си спомниш някой разказ, се появяват дребни откъслеци, части от картини и недовършени изречения. Това е съвсем естествено и рядко някой може да подреди напълно цялостната конструкция на определено литературно произведение. Явор Цанев работи именно с такива откъслеци – разкъсана реалност, която почти никой не може да подреди и систематизира. Неговите разкази ми напомнят на кратки мигове от изгубеното в мозъчните рафтове, онова, на което не се обръща достатъчно внимание и бива пускано да се оттече в канала на посредствеността. А то всъщност е истинското, реалното в живота, което пропускаме с лека ръка. Езикът на Явор е ясен и чист, дори красив. Той не робува на мъгляви обяснения, за да вкара съспенс, а директно поставя картите на масата. Именно тази рядко срещана искреност в писането го превръща във вълшебникът, чиито фокуси изглеждат съвсем реални и непринудени. Те са реални и непринудени; не е необходимо читателят да дълбае в неясни и противоречиви символи.
Явор Цанев винаги има разкази в излишък. Преди да ги предложи на читателя, той канализира в себе си определена идея, която да му помогне в избора. За този сборник отправна точка му е била следната народна мъдрост: „Живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите“. Крайният резултат е „Вино за мъртвите“.
Както се случва обикновено при сборниците с разкази, читателят е склонен да си подбира фаворити. Силно впечатление ми направиха разказът, дал името на сборника – „Вино за мъртвите“, а също и „Да попаднеш на разум“, „Цената на спокойствието“, „Предложение, което не можеш да откажеш“, „Селцето“, „Гарванът“, „Хартиени фенери“, „Самовнушение“, „Котакът“, „Колелото“, „Лешникът и катеричката“ и още и още. Всъщност Явор е направил страшно добра подборка и всичките 30 разказа имат своята стойност.
Какво да кажа за сюжетите? Писах по-горе, че всеки разказ акцентира върху дребните и сякаш незначителни детайли от действителността, често скрити или подминати с лека ръка. Не би трябвало да се търсят някакви специални внушения, които да ни карат да си вадим цитат след цитат. Тук има майсторство на нюансите в изказа, чрез които Явор Цанев съвсем ненадейно ни телепортира от реалното към фантастичното. Ще срещнем клошар, запътил се към гробището; ще влезем в съзнанието на гарван, куче и котка; ще проследим кацането на чуждоземец, търсещ разум; ще завъртим колелото на времето, буквално; ще откъснем плод от „дървото на живота“, което ражда всеки месец; ще пуснем хартиени фенери в ясна звездна нощ; ще се опитаме да разберем бабата, която не може да остави нищо да отиде зян; ще се вслушаме в отсеченото тракане на метроном... Нарочно не издавам повече детайли, защото разказите хич не са дълги и скачат директно към основното ястие, ако мога така да се изразя.
Тук трябва да приключа, въпреки че не ми се иска. От Явор Цанев ме чакат още два сборника, на които ще се насладя скоро. А вас ви съветвам да прочетете и мнението на Слави Ганев за книгата в блога Книжна видрица, защото си заслужава (виж Други ревюта по-долу).
Оценка от мен: 4.4 / 5
Други ревюта:
Няма коментари:
Публикуване на коментар