Табутата на страстта или първата Лолита на Набоков
„Какво да направя, за да се помиря със себе си? – мислеше си той, когато му се случваше да мисли. – Това едва ли е обикновен разврат. Грубата чувственост е всеядна, а по-изтънчената в крайна сметка предполага утоление“
Така започва „Вълшебникът“ („Колибри“, 2015) на Владимир Набоков. Новелата предхожда „Лолита“ с години, писана през далечната 1939-а. По каквато и причина да е било, всички са прочели или поне са чували за най-провокативното произведение в творчеството на Набоков. „Вълшебникът“ изниква съвсем ненадейно като ръкопис, смятан за унищожен от самия автор. Набоков пише в едно свое писмо през 1959 година: „Сега, когато моята творческа връзка с „Лолита“ е вече прекъсната, препрочетох „Вълшебникът“ със значително по-голямо удоволствие, отколкото преди, когато си го припомних като „шкарто“ по време на работата ми над „Лолита“. Той представлява завършен къс красива руска проза, точен и проникновен...“ Новелата наистина е едно малко бижу, приютило в себе си не само зачатъците на бъдещия роман, но и подправката, с която е „овкусен“.
Първите страници са предоставени на самия герой, за да оправдае напълно състоянието, в което се намира, да разреши проблема със страстта си, да откупи невинността си пред очите на читателя. Към края съдбата сама ще го погълне, наказвайки прекрачването на едно табу, но той ще е спечелил невинността си. В тази новела сякаш и самия Набоков е пледирал за невинност, задълбавайки в психологията на едно изкривено съзнание. Може самият читател да се отврати от грозните набези на един престъпник, но и ще оцени чисто литературната стойност на текста. Лично за мен „литературните убийства“ в криминалетата, трилърите и хорърите са далеч по опасни. За двете произведения на Набоков, аз бих се изразил така: това не е хирургия, това е естетична хирургия!
Романът и новелата си приличат, въпреки че в по-краткото произведение събитията са смекчени – страстта на мъжа не е изконсумирана изцяло. Ако имате изградени табута за този вид литература, но и харесвате Набоков, може съвсем спокойно да предпочетете „Вълшебникът“ пред крайно по-натрапчивата „Лолита“. За какво всъщност става въпрос? Възрастен мъж с прилична работа и доходи, и в разцвета на силите си, открива в себе си желанието да направи действителни еротичните си фантазии към едно 12-годишно момиче. Неговата страст си има кратка история, щрихована в няколко реда от Набоков. В един необозначен парк, до една пейка, той се среща с обекта на желанията си – момиче с едва начеваща женственост, каращо ролери. Жената, която седи до него, се оказва временната бавачка на момичето. Майката е тежко болна и очаква скорошния си край след поредната мъчителна операция. Мъжът подрежда в ума си възможностите за действие и, след едно щастливо стечение на обстоятелствата, успява да навлезе в живота на майката на момичето. Сега просто трябва да потърси възможности да остане насаме с малката.
Набоков е наясно, че литературният текст ще му даде безценна възможност да задълбае в една щекотлива тема. „Вълшебникът“ завършва именно с натуралистично описание на една неестествена страст към младо момиче. Както споменах по горе, тя ще се окаже не докрай консумирана. Самата новела е пълна с достойнства: почти вълшебен език, дълбоки психологически граници, необозначено място и време на действие (факт, който откъсва читателя от нуждата да подрежда събитията в контекста на историята, и по този начин е впримчен изцяло от настоящите събития). Набоков е изумителен, смел до невъзможност. Затова и книгите му ще се преиздават година след година. Знаете ли защо „Вълшебникът“ и „Лолита“ са „позволени“ книги? Защото авторът им е именно Владимир Набоков.
Оценка от мен: 4 / 5
Други ревюта:
Няма коментари:
Публикуване на коментар