Ад, Рай и фиорди
„Между рая и ада“ („Жанет 45, 2015, с превод на Стефан Паунов) се насочи устремно към най-закътаните места на същността ми, веднага щом от първите страници се изля един необичаен порой от вихрена поезия – онази скрита от ежедневието лиричност, неподвластна на времето и човешкото битие, наситена с магнетизъм и философия. Бях чувал за нея хвалби, бях чел емоционални думи, сякаш измъкнати от нечий дълбок взор, но нищо не можеше да се сравни с личния прочит, когато думите на Стефансон се вплитат в душата и я вълнуват като морска буря. Почувствах книгата, въпреки че така и не ми стана ясно имам ли или не душа, с която да попия от извора на смислените думи. Изобщо не ми беше лесно да навляза в този свят, изтъкан от поезия и с герои, населили Мястото между Рая и Ада. Не беше важно дали действието тече преди двайсет или сто години, важно се оказа единствено усещането за потъване, потъване в света на природните стихии, в Исландия сред фиордите, в прозата-поезия на един ценен писател. Ако търсиш същността като Бард и Момчето, ако се опиваш от магията на книгите, най-добре е да последваш Стефансон.
Книгата е тъжна, удавяща в ледени вълни, неспокойна и въздействаща по онзи стихиен начин, който налива неспирно адреналин от чувства и емоции. Тук не изгаряш, а се вледеняваш, неусетно заживяваш на Мястото, и също се нуждаеш от китайския еликсир, който цери почти всичко; заживяваш в една от хижите, спиш под взора на тайнствената луна, искрящите звезди и звукът на бурното море, в което живее смъртта; ставаш след зова на капитана и се подготвяш да напуснеш Мястото, заедно с рибарите.
„Управници и търговци може и да се разпореждат с бедняшкото ни битие, но планините и океанът властват над живота, те са съдбата – или така си мислим понякога; сигурно така би се чувствал и ти, ако се будеше и заспиваше десетилетия наред под същите планини, ако плаваше в нашите малки лодки и гърдите ти се издигаха и се отпускаха в такт с диханието на морето. Едва ли има нещо по-прекрасно от океана в хубави дни или безоблачни нощи, когато морето сънува и лунната светлина е неговите сънища. Но океанът губи цялата си красота и ние го намразваме повече от всичко друго, когато вълните се надигнат на десет метра над лодката, когато се разбият в нея и ни погълнат като нищожни палета...“
Момчето и Бард са приятели. Бард обича да чете, а Момчето иска да постигне нещо в този живот – да научи език, да види света, да прочете хиляда книги и да се добере до същността. Това е безсмислено за останалите обитатели на хижата, които нямат тази страст към новото, към знанието. Важното е да се разкажат клюките, да се почистят и намажат кожените дрехи, за да са непромокаеми, да се прегледа вестника от четири страници и да се изпие хубавото кафе. Гигантът Гвенд е толкова широк, че никоя жена не може да го прегърне като хората. Ейнар е дребен, фин, но много силен. Арни пък диктува писма на Момчето, предназначени за съпругата му. Петер е капитанът.
„Нашето битие е безкрайно търсене на решението – на това, което носи облекчение и щастие и отклонява всяко зло. Някои минават през дълго и мъчително търсене и може би нищо не откриват, освен някаква цел, някакво решение или удовлетворение от самото търсене – а ние останалите се възхищаваме на тяхната упоритост, но едва се справяме с живота; затова пием китайски еликсир, вместо да търсим – но непрекъснато питаме кой е най-краткият път към щастието, и намираме отговор в Бог, науката, бренивина, китайския еликсир.“
Време е да тръгнат към морето, където ги очаква смъртта. Бенедикт ще даде сигнал с тромпета и лодките ще бъдат пуснати на вода. Капитаните ще прочетат молитва. Само Йонас може да плува. Останалите умеят да се молят, кръстят и правят кръстния знак над всичко. Ако се научат и те да плуват, могат да изменят на вярата си, да прекроят сътворението – все пак и Иисус не е бил голям плувец, но пък е ходил по водата.
Идва ред на смъртта. Бард вече го няма. Не е успял да се подготви както трябва, защото е бил в плен на „Изгубеният рай“ на Милтън Не смятам да разказвам по нататък, защото ще има и други читатели на книгата след мен.
Ако не смятах, че ще е прекалено, бих извадил още доста цитати от тази книга. „Между рая и ада“ обаче е като картина на велик художник – ако пренесеш на лист няколко щрихи, ще е трудно да им поставиш същата оценка, която би сложил на цялата картина. Изключително трудно ми беше да пиша за нея. Трябваше да се изключа от всичко друго, за да остана в комфортната зона, където думите не са самоцелни, а изграждат поетични конструкции. Точно за тази книга това е необходимост. Самият Стефансон не предлага друга алтернатива – ако се захващаш да пишеш за книгата му, нищо друго не може да прозвучи намясто, освен цитати и поетичен изказ.
Харесах уникалния стил на изразяване, неподправената символика, дори чуждия за мен религиозен плам на някои места, усещането, че редът на нещата е точно такъв, и бях готов да следвам убежденията на самите герои – явни и поднесени естествено. Може би всеки е изпитвал нуждата да придаде собствен смисъл на Смъртта, Вселената, Рая и Ада, дори да не усеща част от тях като част от живота си. Стефансон не отказва не героите си Бог, Иисус или чистата наука. За един поет всички те съществуват в един естествен въртоп от реалност и не си противоречат.
Никак не ми беше лесно с тази книга, но съм доволен, че я прочетох. Всеки любител на поезията би я приел присърце, а останалите просто могат да се насладят на изумителните редове, които Стефансон е подредил почти съвършено. Явно преводът е перфектен.
Оценка от мен: 5 / 5
Други ревюта: (Изумително е колко неща могат да се напишат за тази книга! Вижте сами.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар