неделя, 24 януари 2016 г.

„Картата на времето“ на Феликс Палма

   Нова среща с викторианската машина на времето
   
   Мина доста време от първия ми прочит на „Машината на времето“ на Хърбърт Уелс. Чел съм я около шест пъти и смятам да я препрочитам още. Сега едва ли някой вярва, че може да се построи машина която да превозва пътници напред и назад през годините, освен ако не е хлапе с живо въображение или теоретичен физик. Просто вече знаем, че това не става току-така. Но преди 120 години, когато научната фантастика се е наричала „научен романс“ – развлекателни книжлета без особена стойност – и всяка година са се патентовали все повече и повече изобретения, не е чудно, че тогавашните хора  са очаквали светът им да се превърне в технологичен рай. Е, поне тези с по-прилични доходи и благороднически произход. По онова време и Хърбърт Уелс е премислял сериозно да яхне вълната, като претвори шантавите си идеи в „научни романси“. Разбира се, зад него стои гордата фигура на Жул Верн и някои други по-дребни фантазьори, но Уелс държи да развие едва прохождащия жанр до нови висоти. И един след друг се появяват „Машината на времето“, „Островът на доктор Моро“, „Невидимия“ и „Война на световете“. Точно този Хърбърт Дж. Уелс е и герой на Феликс Палма в „Картата на времето“ („Изток-Запад“, 2011, с превод на Светла Христова).

   Книгата е разделена на три части, като връзката между тях е именно писателят Уелс и неговата необикновена творба за пътуване във времето, която моментално придобива култов статус, развихря въображението и дава надежда на не един недоволен от съдбата си да поправи грешките на историята. Но за момента това са неосъществими мечти. Дали?

   Началото е предвидено за легендарния убиец Джак Изкормвача. Докато той върлува, младият наследник на богата фамилия се впечатлява от портрет на проститутка, изрисувана като благородничка. Заслепен от любов, той се втурва към Уайтчапъл, клоаката на Лондон, за да я издири и остане с нея. Но кой да му каже, че новата му любов ще се превърне в поредната жертва на касапина. Осем години след това споменът за загубата още не е избледнял и самоубийството се превръща в изход от страданията. За Андрю времето е бреме, но може да се окаже и спасение, защото „Машината на времето“ става причина да се нароят слухове, че самият Уелс притежава една такава. Може би любимата може да бъде спасена от лапите на палача си.

   Втората част е предвидена за една девойка, която се чувства нещастна в свят, доминиран от мъжката гордост и предразсъдъци. Тя мечтае е за страстна любов и разкрепостеност, които не може да получи в настоящата епоха. Спасението идва от фирма, предлагаща пътувания до 2000 година, през която хората и автоматите водят битка за Земята. Героят на бъдещето е велик боец и евентуалното спасение за Клеър. Среща има, но сега проблемите вече са в лагера на капитан Шакълтън, който сам се оплита в любовните и времеви приключения. Тук отново ще трябва да се намеси известния писател.

   В третата част е предвидена за самия Хърбърт Уелс. Лондон е в лапите на нов убиец, който притежава необикновено и мощно оръжие. Млад инспектор от Скотланд Ярд подозира за убийствата героят от бъдещето Шакълтън и е решен да го залови в 2000 година. Изненадата този път е за Уелс, защото на едно от местопрестъпленията той съзира цитат от новия си току-що завършен роман. В кашата са забъркани дори Хенри Джеймс и Брам Стокър. Феликс Палма е запазил най-интересното за края на историята.

   „Картата на времето“ е една от най-подробните и „бавни“ книги, които съм чел. Палма се е постарал да пише точно като автор от Викторианската епоха и сериозно разтяга действието с многословие и угодничене към читателя. Дори на едно място приравнява действителното време с това на повествователното. Героите пътуват в карета и им трябват часове да стигнат до местоназначението си. За съжаление те си мъчат и Палма е принуден да запълва това време с нещо друго, за да не скучае читателя. Освен това се разпростира надълго и нашироко в опит да не пропусне и най-малкия нюанс от чувство или действие. Лично за мен това не е проблем, защото харесвам този стил на писане и не се дразня, но си представям какво ходене по мъките ще е за несвикналите. И все пак не е зле да се похвали точното и майсторско пресъздаване на онова време. Какво като е ретро, питам аз, не е ли било именно така тогава?

   Наскоро излезе превода и на втората книга на Палма – „Картата на небето“. Няма начин да я пропусна.

Оценка от мен: 3.7 / 5

Други ревюта:

Няма коментари:

Публикуване на коментар