Банвил възкресява Филип Марлоу като Бенджамин Блак
През последните години сякаш не се появяват нови „натурални“ детективски романи, освен в кожата на жанра трилър, с много променена външност, разбира се. Възможно е и просто да не се превеждат в България, поради някакви пазарни причини. Моето детство беше изпълнено с криминалета, но не и с трилъри, може би защото са били по-поносими за тогавашната власт. В онези години беше така. През деветдесетте книжните щандове се препълниха с хиляди криминалета и освен „старите кучета“ Чандлър, Хамет, Сименон, Хайсмит и т.н, можах да прочета и книгите на множество други автори в този жанр: Ърл Станли Гарднър, Робърт Паркър, Рос Макдоналд, Морис Льоблан, Рекс Стаут, Едгар Уолъс, Чейс, Мики Спилейн и доста други. Но Чандлър създаде Марлоу, Гарднър създаде Пери Мейсън, а Сименон създаде Мегре – моите трима любими герои, без които изобщо нямаше да оценя по достойнство детективския роман. Напоследък превес имат трилърите и това не е учудващо, защото пазарът се променя според тенденциите и търсенето. В тези условия глътка свеж полъх дойде от Луиз Пени и „Убийството на художника“. Скоро ще чета още от нея.
И стигаме до изненадващото възкресяване на Филип Марлоу от Бенджамин Блак, псевдоним на ирландеца Джон Банвил. Това е второ възкресяване, след като Робърт Б. Паркър написа продължение на „Големият сън“ – „Може би сън“. Абсолютно приятна изненада, нали? „Чернооката блондинка“ („Колибри“, 2015, с превод на Надежда Розова) ми дойде като дар небесен, защото веднага разпознах Чандлър с неговата стилистика и начин да въздейства. Ако ме питате, бих казал, че това си е нов роман на Чандлър и нищо не може да ме убеди в противното. Бенджамин Блак по някакъв изумителен начин е влязъл в кожата на именития си колега и ни е подарил още една среща с Филип Марлоу.
Марлоу е отново в кабинета си и наблюдава през прозореца красива блондинка. Малко по-късно тя влетява при него, пленява го с черните си очи и го убеждава да се заеме с откриването на бившия ѝ любовник, без да намесва по някакъв начин съпруга ѝ. За Марлоу случаят не е нищо особено, просто поредния хонорар, който ще приеме от клиент. Но Клеър Кавендиш е изключително богата и потайна, направо специална по критериите на детектива. Защо такава персона ще търси точно него, като лесно може да наеме за случая някой от по-маститите му колеги. Въпреки всичко търсенето трябва да стартира отнякъде и Марлоу започва разследване. Лошото за него е, че блондинката не му е споделила доста съществени неща, просто защото са направо невероятни. Но още по-лошо е, че ще трябва да тършува в тайнствен клуб за богаташи и да изкопчи някаква информация от най-влиятелните и безскрупулни типове от висшата класа.
„Чернооката блондинка“ е типично криминале, което абсолютно се припокрива с представата ми за класическите детективски романи. Атмосферата е от петдесетте, инструментите за разплитане на случая са логиката, внимателната преценка и разчитането на човешкия характер. Хареса ми самоиронизирането и самоанализирането на Марлоу, характерната му винаги практична човещина и особен поглед към заобикалящата го среда. Изобщо Марлоу е винаги забележим и ярък, в каквато и ситуация да попадне. Не на последно място адмирирам Блак/Банвил, че е запазил стила и изразните средства на Чандлър, с което ме накара да се чувствам по-спокоен по време на четенето. Самото заглавие е дело на Чандлър, както прочетох в бележката на автора на последните страници. Накрая бих казал, че този роман е поредният, който препоръчвам не само на любителите на Чандлър, но и на тези, които не познават класическите детективски истории. Заслужава си да се запознаете с една от легендите на 20 век.
Оценка от мен: 4 / 5
Няма коментари:
Публикуване на коментар