Синдромът Европа
„Невинни жени в Брюксел“ („Хермес“, 2015) си беше загадка за мен, преди да започна да я чета, но не се разбули достатъчно и след прочитането на последната страница. Романът няма изчистена структура, а се лута сред епизодични събития от живота на писател на средна възраст и описва неговата реалистична представа за съществуването и бягството. В него са закотвени една отрезвяваща мисъл, дело на жена му („Ти за какъв се мислиш, бе?“), и неусетно изминалите години на работа в издателство и библиотека, приключили с недвусмисленото послание, че повече не е нужен и дори пречка за екипа и работата му („Той дори печати не може да бие!“). Спомените от предишното му съществуване не спират да се натрапват и от време на време присветват като фарове в съзнанието му, създавайки мрачни коридори към миналото.
Димил Стоилов е създал един труден за извървяване лабиринт, в който човешкото усещане и смисъл надделява над формата и се размива като мъглив образ страница след страница. Тук миналото трябва да е България, а бъдещето се припокрива с коя да е имагинерна представа за Европа. Пътуването е за Брюксел, столица на политиката, културата, бирата и многобройните паркове, там, където „Слънчевата запетайка“ ще изживее детството си, а дядото ще направи контакти с естетичното, красивото и подреденото; ще маркира идеалите си и ще изложи пред читателя причините за бягството си. Всички кътани в спомените истории ще се подреждат като пъзел от хиляди елементи: синът, снахата, внучето, Тити, жените, модерността, разделението, архитектурата... и най вече свободата, когато се чувстваш чужд, но имаш да преследваш определена цел. Дим обикаля онази Европа, която е вълшебна в представите и драматична в действителността.
Усещането ми при четенето на този роман беше като при решаване на уравнение с много неизвестни. Осъзнавам, че съм далеч от този начин на разгръщане на една история, ритмика на изказа и още куп неща, които ми се струпаха още в първата една трета от романа. Димил Стоилов има труден за разгадаване стил, често проявява своеволие щом стане въпрос за конкретика и увива нещата в прекалено „обемни опаковки“, като така не позволява на редови читател като мен да следва определени линии в сюжета и изобщо да се заинтригува от нещо. Самият сюжет не е точно сюжет както го разбират повечето читатели, а размесени сцени с пълнеж от мисловна еквилибристика (в положителен смисъл). Напълно ми е ясно, че този модел на писане има различни цели от тези в един стандартен роман, написан по начин, улесняващ максимално читателя, но в случая дори липсва отправна точка, някаква конкретна идея, която да служи за център, откъдето да произтича всичко случващо се. Възможно е да има такава, но аз не я открих. Не се съмнявам обаче, че точно тази книга не е предназначена за мен. Сам поех риска да я чета, без да съм наясно с творческите търсения на автора, но съм сигурен, че има аудитория за нея. Нещо подобно се получи с „432 херца“ на Недялко Славов.
Все пак открих някои положителни страни в „Невинни жени в Брюксел“ и те ме убедиха да прочета книгата докрай. Много от героите са интересни, има доста живец в тях – човек може лесно да определи що за хора са и за какво се борят. Оставам с печалния извод, че не улучих книга точно за мен, но пък без любопитство сме за никъде, нали?
Оценка от мен: 3.5 / 5
Няма коментари:
Публикуване на коментар