Престъпниците дебнат от всеки ъгъл
Много се изненадах от първата книга на Карин Герхардсен – „Джинджифиловата къща“, с основен персонаж Кони Хьоберг и колегите му от полицията. Все си мисля, че не я оцених достатъчно, защото сега – след прочита на на „Хана сама вкъщи“ („Бард“, 2015, с превод на Милко Стоименов) – съм сигурен каква е целта на авторката – да извади на показ всички обстоятелства, от които зависи извършването на едно престъпление: колко е лесно да станеш жертва, колко е лесно да се превърнеш в престъпник и кой и защо влияе на нездравото развитие на един индивид. Не, при Карин Герхардсен няма чак толкова сложна постановка, нито дълги словоизлияния, в рамките на които се правят потресаващи изводи. Тази книга си е трилър, но постига далеч по голямо внушение от традиционните такива. Ето защо трябва да имате предвид, че действието не тече на скорост и почти няма изненадващи обрати.
Когато тригодишната Хана се събужда сама вкъщи, кой би предположил какво може да роди малката и главица? Герхардсен слиза на нивото на разбирането на момиченцето и ни показва светът през нейните очи. Банални неща като храната, предметите и грижата за собственото тяло се превръщат в далеч по-сложни. Липсата на грижи и чувството, че е напълно изоставена я карат да напрегне мозъчето си, за да се справи сама. Тогава мама и малкото братче лесно могат да се превърнат във врагове. Умът създава илюзии. Всички сме жертва на обстоятелствата. Хана остава сама и без да го съзнава очаква своя палач.
На друго място сестрите Дженифър и Елисе се поддават на вредното влияние на майка си и още непълнолетни грабят с пълни шепи от живота. Когато парите са на първо място, няма спирачки пред неразумното поведение. Елисе ще се съблече пред напълно непознат мъж за малко пари, Дженифър ще се направи на възрастна и ще рискува живота си. Някъде в спомените си едно момче държи заключена своята тайна – опипващите ръце на педофил – и никога няма да осъзнае какво е смелост.
Герхардсен продължава няколко линии от предишната си книга, произвеждайки ги постепенно, но неотклонно в основни за сюжета на настоящата. Отново виждаме полицаите като обикновени хора, всеки със собствените си грижи. Понякога йерархията създава проблеми, но в повечето случаи колегите са способни да си помагат един на друг. Хьоберг отново прави добро впечатление с добротата и отзивчивостта си, със споделеното състрадание и решителни действия. Да, доста по-различен е от повечето криминални инспектори. Той и колегите му ги виждаме и в семейна обстановка, постоянно прекъсвани от обаждания за поредното престъпление.
Така и не прочетох книгата като обикновен трилър. Виждах на много места потенциалът тя да се превърне в достойна социална драма. Спомних си и изненадващата книга на Херман Кох – „Вечерята“, която също се занимава с проблемите между родители и деца. Накрая остава едно особено чувство на безпомощност, когато човек си представи тълпите от върлуващи престъпници и всякакви породи извратеняци. Те могат да се крият зад всеки ъгъл, да се ширят инкогнито в непристъпни резиденции, да са част от семейството ти или да ти гостуват като малко познати роднини. Тайно от обществото се раждат истински изверги, криещи се зад широки усмивки и добро поведение, прегръщат децата ни и ги черпят с бонбони, подкупват ги с пари, за да задоволят низките си страсти. „Хана сама вкъщи“ не е върховната книга, която един любител на трилърите ще оцени подобаващо, но е като наръчник за всеки родител, искащ най-доброто за децата си. Аз лично я приех доста сериозно и това си личи в оценката ми.
Оценка от мен: 4 / 5
Друго ревю:
При Ради Радев
Няма коментари:
Публикуване на коментар