Войната, предателите и историята, която се пише от победителите
Много хора вече се запознаха с „Чистка“ на Софи Оксанен, но аз така и не я прочетох. Един ден ще я прочета, защото ме привлича окраската, с която авторката щрихова тържните мигове в историята. Ние, съвременните хора, сме последните победители и поглеждаме с укор тези преди нас. Не ни е необходимо много, за да заклеймим чудовищните несправедливости, описани в учебниците, просто защото ние сме последните победители. Когато нас ни победят, историята ще промени окраската си и ще се превърнем в мразените. Така е, защото всяка нова система на управление е спечелена във война, а след време се изражда в подтисничество на свободата, за да бъде запазена. Усещате го, нали?
„Когато изчезнаха гълъбите“ („Персей“, 2014. Превод от фински на Росица Цветанова) ни пренася в Естония от 1941 година, малко след анексирането ѝ от съветската власт. Малката балтийска държава е в центъра на един колосален сблъсък между СССР и Нацистка Германия и се опитва да спечели отново своята независимост. След подписването на договор за ненападение с Германия, Естония очаква от нацистите да ги освободят от съветска власт. Приятели, врагове, независимост – това са отправните точки, от които тръгва произведението на Софи Оксанен. И героите ѝ, като същински хамелеони, се опитват да останат живи, движейки се в опасните зони на политическите борби, военните конфликти и шпионажа.
Роланд и Едгар са братовчеди, които дезертират от Червената армия и поемат борбата за независимост на Естония. Роланд е отявлен националист и борец за справедливост и с нетърпение очаква срещата с обичаната съпруга. Едгар е хлъзгав персонаж – един лишен от достойнство подлизурко, който лавира между каузата за независимост на страната си и новите политически господари. В негово лице много от читателите биха видели страхливец и негоден за доверие човек, но историята винаги награждава оцелелите, ако самите те останат тихи като мишки послушници, готови във всеки момент да помогнат на силните на деня. А той е просто подплашеното зайче, което бяга дори и от брачното ложе. Отношенията със съпругата му са на ръба на пропаст, която първо ще погълне нещастната изоставена жена. В един момент Едгар вижда възможност да се присламчи към каузите на Нацистка Германия, а след двайсет години, вече интегриран в службите на СССР, да търси начин да заличи всяка следа в архивите, свързваща го с враговете. А следи има и Едгар е на път да се срещне отново с миналото, от което толкова упорито се опитва да избяга.
Софи Оксанен е много подробна в описанието на обстановката в Естония – на семействата и земята им, на отношенията и убежденията им, на бита и трудностите, които преживяват на фона на една чужда война. От време на време ми дотягаше цялата тази претрупаност, но оправдавам Оксанен, защото животът ѝ преминава до една естонска емигрантка – майка ѝ. Самата авторка е запозната със събитията от двете страни на Желязната завеса и смело налепя пласт след пласт история, за да получи накрая бурните аплодисменти на читателите в страната си. На мен ми се искаше документалната нишка да е по тънка, за да изпъкне литературната стойност на романа. Но целта на романа май е точно такава: да се получи документално правдив и читателите да се отнесат сериозно към темата, която разглежда. Все пак могат да се извадят доста силни моменти и затова мога спокойно да поставя „Когато изчезнаха гълъбите“ на рафта с книгите, от които съм останал сравнително доволен.
П.П. Защо всъщност заглавието е такова? Наистина ли германците са изяли гълъбите?
Оценка от мен: 3.7 / 5
Друго ревю:
Интервю със Софи Оксанен: тук
Няма коментари:
Публикуване на коментар