петък, 26 юни 2015 г.

„ДЖИНДЖИФИЛОВАТА КЪЩА“ НА КАРИН ГЕРХАРДСЕН

   Хапливите години на детството
   
   „Джинджифиловата къща“ („Бард“, 2013) не прилича много на трилър, а е по скоро криминале с много явна социална насоченост. Началото е по-скоро брутално, с ясно изразен психологически съспенс, провиращ се дълбоко в психиката на детския ум. Всъщност от героите няма деца, но годините на детството са доста съществена част от романа. Карин Герхардсен се е заела с доста трудната задача да изведе като тема щекотливия въпрос за насилието между децата и последиците за тях години след това. Тук е дадена думата и на самия престъпник, който търси своята идентичност, грозно употребен и малтретиран в детството си. Обичам подобен подход, който с малко усилия и писателски талант, се намества добре в съзнанието на читателя.

   Сигурно всяко тихо и скромно дете се е борило в училище със своите „призраци“: нахакано и пакостливо хлапе или цяла рота незлобливи, но водени от властолюбив тартор с високо самочувствие. Винаги ще се намерят хлапета, които да примират от страх, гледайки от някой ъгъл как тарикатчетата си търсят жертви, сондирайки из групичките деца, излезли в голямо междучасие. Не е необходимо много, за да се опънат нервите на побойника: плах поглед, нисък ръст, очила, интереси, които не влизат в категорията на обикновено предпочитаните. В съзнанието на тормозеното дете ще се развие особен вид натрапчива страхова невроза, която ще превземе всичко в младия му мозък и постепенно ще го превърне непълноценен човек. След време жертвата ще се изолира в някакъв свой свят, в който да си невидим е за предпочитане, защото така никой няма да ѝ посегне или обиди. Малко са онези, които не преодоляват този афект. Точно те разиграват в главите си хиляди сценарии за отмъщение, търсейки метод на действие, чрез който да възвърнат нормалното си съществуване. И една съвсем малка част откриват необходимия инструмент.

   „Не си представях, че ще е толкова лесно! Вмъкваш се в живота на хората за няколко минути и после отново го напускаш; все едно нищо не се е случило. Фасулска работа. Това е предимството на невидимите хора. Вярно, не те забелязват, когато искаш, но когато не искаш да те забележат, е чудесно. 
   Аз съм от невидимите хора; от невидимите, които преминават през живота, без никой да им обръща никакво внимание. Ние винаги сме в мъгла. Винаги се страхуваме от юмрук в лицето или ритник по задника. Съвършено ненужно, защото и без това никой не ни вижда. 
  Никой не ме поглежда и не си мисли: „Хубава прическа. И аз ще се подстрижа така“. Никой не ме поглежда и не си мисли: „Боже, какво отвратително палто. От години не е на мода“. Никой никога не ме поглежда. Дори да стоя на пътя им, да държа вратата отворена, за да помогна, да отстъпя мястото си на някого в метрото. Забелязваха ме като дете; децата, не възрастните. Като дете все едно носех огромен жълт плакат с надпис: „Погледнете ме. Аз съм грозното патенце. Нося странни дрехи и говоря непонятни неща. Удряйте ме, подигравайте ми се. Правете го, правете го! Наранявайте ме. Избийте ненормалността от мен, за да стана нормален човек.Не се получи. Пораснах, но само толкова.“

   Всичко започва така: възрастната Ингрид Олсон се прибира вкъщи и намира труп на мъж с обезобразено лице. Нищо не е откраднато или разхвърляно. Със случая се заема криминалният следовател Кони Хьоберг. Постепенно той разбира, че на местопрестъплението не е оставена нито една следа и по никакъв начин не може да идентифицира убиеца. Помага му деен екип от помощници, който почти без почивка разнищва случая, но така и не стига до правдоподобна идея, към която да се захване. Не минават и три дни, когато труповете стават два. Втората жертва е удавена в леген с вода. Скоро убийствата се увеличават с още едно. Любопитна подробност е, че всички те са на една и съща възраст. Някой съвсем целенасочено дълбае из спомените си и издирва разрушителите на живота му.

   Голяма част от романа се занимава именно със сложното разплитане на престъпленията. Всъщност читателят вече знае кой е убиецът, защото му е дадена думата. Той пише дневник, в който разяснява смисълът на всяко свое действие и причините, поради които го извършва. Читателят става свидетел на едно връщане в миналото, в което се намират причините едно дете да се превърне в хладнокръвен убиец. И разбира, че всъщност той продължава да е жертвата, докато не дойде моментът да изчисти напълно съзнанието си от преследващите го „призраци“.

   Карин Герхардсен действа със завидна лекота, описвайки двете страни на една монета. Въпросът, чиито отговор се търси е:  по какъв точно механизъм една жертва се превръща в насилник? Тук ще дам за пример емблематичния роман „То“ на Стивън Кинг. Който го е чел знае, че повечето проблеми на възрастните могат да се зародят още в детството. Кинг е превърнал този дълъг път на порастване в едно блато, където рискът да затънеш е много голям. За някои няма измъкване. Номерът е да не останеш сам, да не натрупваш болката от миналото, която ще съсипе бъдещето ти. Авторката е напълно наясно с нещата и умело е поставила всички карти на масата. Читателят сам трябва да се разрови, за да открие грозната реалност.

   „Джинджифиловата къща“ е абсолютно успешен първи роман от поредицата за инспектор Кони Хьоберг, която се надявам да види бял свят в своята цялост и в България. Втората книга е при мен и скоро ще я чета. Хубавото на авторката е, че набляга повече на криминалния елемент, отколкото на другите специфики на трилъра. Има какво още да се желае, но липсите ще ги търся в следващата книга.

Оценка от мен: 3.8 / 5

Още ревюта:

Няма коментари:

Публикуване на коментар