„ВЪВ ВРЕМЕНА НА ГАСНЕЩАТА СВЕТЛИНА“ НА ОЙГЕН РУГЕ

   Зад Желязната завеса през погледа на обикновения човек

   

   „Във времена на гаснещата светлина“ („Колибри“, 2015) не се оказа лесното четиво, което очаквах. За трудните години на Прехода в България знам доста повече, отколкото за този в останалите бивши социалистически страни и ми беше крайно любопитно да надникна другаде, през очите на човек, запознат с механизмите, движили политическата обстановка в Източна Германия. Аз лично останах изключително доволен от книгата и ще прочета още по темата.

  Ойген Руге се вмъква под кожата на няколко поколения от едно семейство в бившата ГДР и описва трудният им житейски път на фона на една разпадаща се държава. Сюжетната линия е накъсана и непоследователна – пренася ни напред и назад из годините, представя картини и ситуации от чисто човешка гледна точка, най-често в сиви тонове и лека иронична нотка. Произведението на Руге няма този мащаб, който очаквах, но различните гледни точки на персонажите доставят необходимата информация, за да може човек да усети горчивия хап на описаната реалност.

   Началото на романа ни пренася в самия край на историята. През 2001 година промяната се вижда от всеки ъгъл и постепенно се вгражда в умовете на осакатеното семейство Умницер. Александър се връща в дома си, за да констатира, че краят е близо и дори собствената му болест не може да го оправдае, че всъщност и той е една от брънките, които са спомогнали за този трагичен край. След 50 години на драми, тревоги и раздели над единствените оцелели все още тегне миналото.

   В далечната 1952-а Вилхелм и Шарлоте се завръщат от Мексико в една нова Германия, за да подпомогнат сбъдването на социализма. Единият им син е загинал в лагерите в Русия, другият им син – Курт – се връща от СССР след престой в сталиниски лагер със съпруга и дете. Руге пренася действието през различни етапи от техния живот: 1959-а, 1961-а, 1966-а, 1973-а, 1976-а, 1979-а, 1989-а, 1995-а в непоследователен ред, ангажирайки читателя с точно определени ситуации, наситени с драма и вещ психологизъм. Малко трудно възприех тази непоследователност, но явно идеята е да се изнесе пред всичко останало самата промяна на персонажите под похлупака на една идеология, на фона на живота им в Мексико, СССР и ГДР, да се осмислят техните идеи, чувства, разбирания и раздели, докато се стигне до извода, че каузата е предварително изгубена. При положение, че историята на семейство Умницер започва от самия край, човек лесно би си направил извода, че Руге не държи на сюжета, а иска просто да отрази в очите на героите си мащабите на грозната реалност.

   В началото книгата ми вървеше леко, но постепенно осъзнах, че малко повече знания по история ще са ми от полза. Разбира се, не бих посмял да задължавам читателите са опресняват знанията си за Източна Германия, преди да са прочели дори една страница, но това помага страшно много за разбирането на идеята в самата книга. В някои моменти ме хващаше скуката, причината за която мога да търся в безкрайните ежедневни ситуации, едва ли не нарочно натрапени, за да се запълни пространство. Но Руге не случайно се занимава с онова, което ни се струва маловажно и не притежава способността да предизвиква достатъчно вълнение у читателя. Всъщност само по този начин може да се навлезе в битието на обикновения човек и да се направят нужните изводи. Драмата се задвижва именно от най-малките колелца в механизма и довежда до последващите сътресения в мисленето, разбирането за света, който обгражда героите и рухването на цялата система.

  Тук е мястото да спомена скорошния ми кратък словесен (и напълно добронамерен) дуел с преводачката на романа Жанина Драгостинова, която „ревизира“ успешно някои мои изводи (за което ѝ благодаря) и ме замисли сериозно за драмите около ГДР. Понеже е изключително начетен човек, ревюто ми едва ли би я задоволило изцяло, но се надявам да се усмихне снизходително и заедно да проследим от тук нататък кой какво ще се напише за книгата. Аз я оценявам по достойнство, защото разбирам важността ѝ и внушението, което цели.

Оценка от мен: 4.6 / 5