петък, 11 март 2016 г.

„Всеки умира сам“ на Ханс Фалада

   Под прицела на Гестапо
   
   Най-после да се потопя в една по-непринудена книжна атмосфера! Напоследък ми попадат все повече книги с по-сложна постройка на текста и наситени с почти изтерзано дълбокомислие. Не, не отричам добре шлифованите и смислени книги – имам достатъчно поводи да се изумявам от труда на писателите (съвсем видно от предишните ми ревюта). Но ми се иска от време на време да се разсея, да мигрирам, така да се каже, от вихрещите се в главата ми подтекстове и призрачно красиви фрази, които спокойно си се размножават до безкрайност в социалните мрежи. Във „Всеки умира сам“ („Летера“, 2013, с превод на Ана Димова) текстът е освободен от натрапчива литературност, почти напълно деградирал до проста раздумка (доста често), но поднесен по този начин позволява една по-свободна интерпретация на темите за политическата диващина в нацистка Германия, трудно печелената от редовите германци свобода, Съпротивата и натрапчивото присъствие на СС, СА и Гестапо. Не е за пренебрегване и това, че тези почти 700 страници (толкова има настоящото издание) са „нахвърляни“ само за четири седмици. Историята гласи, че в първото си издание от 1947 година романът е понесъл редакторска намеса заради следвоенната „денацификация“, тоест тотално заличаване на всичко, което по една или друга причина легитимира нацистите и нацизма. Интересен факт е, че през 1952 година се появява и версия на български от 472 страници под заглавие „Всеки умира сам за себе си“. Излишно е да се споменава за пропагандната насоченост на това издание. Чак през 2011 година се публикува оригиналният текст с всички „нарушения“ на коректността. Споменавам това, защото е ясно, че Историята се пише от победителите, а самият Ханс Фалада (Рудолф Дицен) е неемигрирал автор. Но да навлезем в същността на романа.

   Фалада успява да получи достъп до архивите на Гестапо и открива материал за „Всеки умира сам“. Това е действителната история на съпрузите Ото и Елизе Хампел (в романа са Ото и Ана Квангел), които в продължение на две години разпространяват саморъчно написани картички против нацистите. Чрез тях отправят призиви към германския народ да осъзнае, че нищо добро не ги чака, ако нацистите бъдат оставени да се разпореждат с живота им. Идеята за картичките идва след като получават писмо с новината за загиналия си на фронта единствен син. Решението е да напуснат всички политически структури и да се притаят. Това никак не е лесно, защото в жилищната им кооперацията живеят нацистките отрепки от семейство Перзике и останалата сама след арестуването на мъжа ѝ еврейка Розентал. Около апартамента ѝ цари постоянно напрежение заради опитите да бъде поругана и ограбена от деградирали морално издънки на режима и маловажни агенти на Гестапо. Фалада описва отношенията им по най-естествения начин, оставяйки им свободата да се изразяват като обикновени хора, които си имат собствени принципи и цели. На мен началото ми се стори по-скоро комично: начинът на изразяване, колоритните пиянски оргии и всякакви други нетипични за една драма подробности от ежедневието. По-нататък е отделено внимание и на приносителката на тъжната вест – пощаджийката Ева Клуге и мъжът ѝ Ено, който впоследствие ще изземе огромна част от вниманието на Фалада с природата си на използвач, крадец и комарджия.

   От другата страна стои изпълнения с високомерие и фалш комисар Ешерих, при който попада първата картичка. Нацистката машина се завърта след като почти всички картички през първите шест месеца са „заловени“ и изследвани за допълнителни следи. Фалада изследва йерархията на нацистите отвътре, прониквайки зад завесата, където висшите офицери жертват подчинените си по-лесно, отколкото дете би стъпкало мравка. А в самия Берлин шества страха от жестокостите на Гестапо. Всеки би станал продажник, за да спаси себе си и семейството си. Никой няма право на грешка.

   „Всеки умира сам“ се чете бързо и лесно, стига човек да има търпение за тези почти 700 страници. Мога да отбележа някои забележителни подробности, които няма как да не направят впечатление. Жертвата еврейка Розентал се сбогува с един куп бельо, което бива многократно крадено, сякаш Фалада намеква за тоталното падение на нацизма като идея. А пък в работилницата, където работи Ото, първоначално са се произвеждали мебели, след което сандъци за боеприпаси, а накрая и ковчези. Всъщност това показва достатъчно адекватно безсмислието на всичко, което се случва по време на една война.

   Напълно сигурен съм, че книгата си заслужава високата оценка. Може да изглежда малко плитка и лесносмилаема, но това е така, защото половината ѝ смисъл просто гравитира около нея. Разбирате ме, предполагам.

Оценка от Книжен Петър: 4.5 / 5

Няма коментари:

Публикуване на коментар