Мартин Маринов влага поетика в смутни времена
Има книги, които не държат да бъдат литературни звезди на небосклона. Има писатели, които разкрепостявят литературните форми до поредица феерични избухвания, които се наслагват едно върху друго и са препъни камък за масовия читател (книгата е второ издание, първото не е достигнало до широката публика). Наложи се да разгръщам отново вече прочетени страници, за да събера частите в едно цяло и да обобщя получената картина. Оказа се трудна работа.
Началото е наситено от авторови импресии, говорещи за поетичната му душевност. Езикът е трудно разгадаем и префасониран по такъв начин, че да откачи и малкото си връзки с героите. Любовта се появява като силно изкривен придатък на основното повествование и е почти неразпознаваема, гравитираща по-скоро с поетичната натура на автора, отколкото с действителната цел на произведението. Това за началото.
Разказът тръгва по коловозите на темата за смяната на имената на българските турци и се насища с действие. Мъглявите картини от първата половина на романа се разкриват с бавни стъпки, с тъжни, смачкани от историческата несправедливост герои, които преглъщат тъгата си на големи порции и потеглят към границата.
Има неща в книгата, които не разбрах напълно, но това е вероятно заради самия език на автора, който ми се стори чужд. Мартин Маринов има своя символика, която не разбирам.
Книгата не ме разочарова, просто не я разбрах.
Накрая бих заключил: Тази любов ми е непонятна.
Книгата не е нищо повече от една претоплена (от новото издателство на Ицо и Благо) манджа, сготвена от иначе поетично мислещ писател-лешояд. Символиката може и да е трудноразбираема за някои читатели, но съвсем разгадаемо е намерението на автора да похапне от наранените емоции на едни добри хора и да проблесне (макар и за миг) на литературния небесклон. Защото в онова грозно време не му е достигнал писателски кураж, за да изрази гласно несъгласието си с т.нар. "възродителен процес" и затова отпосле си решил да похленчи в мъглявината на поетична образност. Тогава мишкувал, днес - поет, колко удобничко! А по онова време имаше смели българи. Тук е мястото да споменем - с поклон пред паметта му, проф. Николай Василев и още двайсетина интелектуалци, които подписаха протестна декларация в знак на несъгласие с насилствената смяна имената на българските турци. Такива хора имат моралното право днес да говорят и пишат за този позорен акт, извършен от върхушката на БКП. Защото тогава те заплатиха с професионалната си кариера за куража и гражданската си позиция.
ОтговорИзтриванеДнес въпросът е: кому е нужно да се нагнетява отново и отново болката от отминали грозни събития, от стария тоталитарен режим? Защо е нужно да се разчопля стара рана и да се поръси с шепа сол, за да заболи отново? Едва ли българските турци биха искали отново да им се припомня болката...