Постижимото въображение на Питър Уотс
Ама ти сериозно ли? Това беше въпросът, който изпълваше главата ми след почти всеки прочетен разказ. Ако имате представа кой е Питър Уотс, изобщо няма да се учудите на изумлението ми. Ако пък не знаете, но обичате научната фантастика, трябва задължително да си го причините. Самият израз „бедна ви е фантазията“ е съвсем подходящ в случая. Ако не го намирате за достатъчно убедително, прехвърлете няколко страници от „Слепоглед“. Ако Питър Уотс реши да пише за нещо, той е адски сериозен и не пропуска случай да изумява. Последната спомената книга пък беше първата с ревю в блога ми, но няма да давам линк, защото по онова време наистина не се справях особено добре с ревютата. За сметка на това има доста из Мрежата, написани от колегите. Та така.
„Отвъд разлома“ („Deja Book“, 2015, с превод на Богдан Русев) съдържа тринайсет разказа от различен калибър, като 3-4 са по-скоро част от тренировъчния процес на прохождащия в литературата писател, написани преди около двайсетина години. Уотс се интересува главно от научната страна на живота и не е чудно, че разказите му са пълни с техническа терминология и опити да вдъхне повече смисъл в популярни теории. Освен това смесва много добре виртуалната и действителната среда. Често в разказите се споменава за „човешко програмиране“, „химическо и генетично наследство“, че човекът е „продукт“ и може сам да подпомогне еволюцията си, като използва технологиите и природните си дадености. Не е тайна, че Уотс е привлечен от тъмната страна на човешката природа и инстинкти. Ако ме попитате защо толкова го харесвам, няма да мога да дам точен отговор. При четене усещам настръхване, плаша се, възхищавам се на смелите му идеи. Да видим и разказите.
„Отвъд разлома“ („Deja Book“, 2015, с превод на Богдан Русев) съдържа тринайсет разказа от различен калибър, като 3-4 са по-скоро част от тренировъчния процес на прохождащия в литературата писател, написани преди около двайсетина години. Уотс се интересува главно от научната страна на живота и не е чудно, че разказите му са пълни с техническа терминология и опити да вдъхне повече смисъл в популярни теории. Освен това смесва много добре виртуалната и действителната среда. Често в разказите се споменава за „човешко програмиране“, „химическо и генетично наследство“, че човекът е „продукт“ и може сам да подпомогне еволюцията си, като използва технологиите и природните си дадености. Не е тайна, че Уотс е привлечен от тъмната страна на човешката природа и инстинкти. Ако ме попитате защо толкова го харесвам, няма да мога да дам точен отговор. При четене усещам настръхване, плаша се, възхищавам се на смелите му идеи. Да видим и разказите.
Обикновено, когато говорим за странни извънземни същества, ги описваме чрез сравнение със самите нас. Този подход не води до особено ценни резултати, защото показва само разликите, но не и същността на видяното. В „Нещата“ ролите са разменени – аморфно извънземно се опитва да си обясни структурата и функционалността на хората, като едновременно с това се опитва да оцелее във враждебната среда на арктическия студ. Уотс навлиза в съзнанието на съществото, като по този начин изолира читателите от човешкия начин на мислене. Странно и зловещо, бих казал. Сигурно си спомняте онзи филм на Карпентър, в който странната, но разумна биомаса е наречена просто Нещото. Е, това е същата сцена, но тук става въпрос за нас – Нещата, разединената биомаса. Разказът ми се стори толкова впечатляващ и изненадващ, че след края му си направих почивка с напълно обикновена книга (почти всяка друга).
„Островът“ ни отнася в дълбокия космос, заедно с екипажа на кораб, строител на пространствено-времеви тунели. Бих се заклел, че това е най-шантавия екипаж, който може да се изпрати на важна мисия. Но всичко е организирано така, че да продължи... вечно. Те пътуват вече невероятно дълго време, без нищо да наруши вечната скука, на която са подложени, докато не се срещат с извънземен разум около една звезда. Тази тема е до болка позната на любителите на научната фантастика, но да си Питър Уотс не е шега работа. Екипажът се оказва в ситуация на стрес, от която излизат наяве доста истини за мисията и личните им отношения. Разказът е доста научен, ако ме разбирате, но пък си е истинско удоволствие.
„Второто пришествие на Джасмин Фицджералд“ е по-скоро криминален, но твърде очебийно е присъствието на психологически аспект. Съпругът на Джасмин е мъртъв, а самата тя е заподозряна за убийството му. Странностите около тази смърт и поведението на жената говорят за нездрава психика. Дали? Криминален психолог е нает да определи дали Джасмин е с акъла си, за да бъде съдена, но ситуацията, в която попада той, се оказва далеч по-сложна и... неестествена. Не бих казал, че е от силните разкази на Уотс, но ми харесват тези заигравки с „вирус в човешката програма“.
„Слово за езичниците“ ми се стори доста странен. Един от основните религиозни култове е приобщил технологиите в опит да въздейства по-убедително върху хората. Главният герой е войн на вярата, който наказва „отцепниците“, но в един момент научава, че и в него назрява проблем. Виждам идеята на разказа, но някак не можах да го харесам. Толкова религиозен плам не ми въздейства добре. Като го прочетете, ще разберете защо.
„У дома“ ни пренася на дъното на океана, в един от онези разкази за изгубване на идентичността. Тя вече не е човек, но част от спомените ѝ са още живи. Тук само е намекнато, че сцената е част от нещо по-голямо. Явно и Питър Уотс влиза в категорията на писателите, които пишат отделни истории, свързани с по-обширните им произведения.
„Очите на Бога“ се занимава с личните ни свободи и докъде може да стигне „профилактиката“ против престъпления, ако технологията го позволява. Всъщност всеки крие в себе си зачатъците на престъпен ум. Въпросът тук е дали човек може да му устои, дали е подготвен психически да следва установените правила, като се противопоставя на собствената си природа. Харесаха ми разсъжденията на Уотс, въпреки че самият разказ е доста по-различен от останалите в сборника.
„Плътта стана слово“ е част от цяла поредица произведения, които се опитват да изяснят процесите по време на умирането. Героят се е вманиачил по темата, заради това, че е взел решение да прекрати преждевременно мъките на неизличимо болната си първа съпруга. Уотс отново вкарва от своите научни „главоблъсканици“, тъй че отговорът на основния въпрос няма начин да разкрие някаква духовна истина. Сигурно в един момент ще ми омръзне да чета за подобни неща. Затова пък някои странни породи хора са готови да мислят единствено за тях.
„Облаци“ е необичаен разказ за една по-щура форма на интелигентност. Дотук Уотс е доста сериозен, когато говори за формите на живот. Но точно тази история е по-скоро намигване, а не нещо, върху което може да се изгради читава научна теория. Сигурно сте виждали всякакви форми облаци, някои дори като лица. Какво ще кажете за интелигентните облаци? Щуро е, да! Хващам се на бас, че никой не би приел това на сериозно. Но поне е любопитно.
„Еднодневка“ (в съавторство с Дерил Мърфи) е като ужасен сън за всеки родител, па макар и на изкуствен интелект. Джини е по-скоро симулация на живот, но изглежда като всяко друго четиригодишно момиченце. Тя живее в собствена среда, в собствен свят, моделиран според собствената ѝ реалност. Свръхинтелигентност, амбицирани родители и... една кошмарна действителност. Бих определил този разказ като най-въздействащ от всички останали, въпреки че при Уотс въздействащо значи просто студена образност и научна сухота. Но читателите му биха очаквали именно това, ако са харесали „Слепоглед“. Просто при него не става въпрос за чувства и красота, а само за хладнокръвна пресметливост. Изумителен!
„Посланик“ пътува из космическото пространство, за да осъществи контакт с извънземен разум. Той се появява, но няма намерение да си комуникира мирно и тихо. Решението е бягство, което май няма да доведе до спасение. Прочетох го светкавично, харесах края и се настрои да ликвидирам и последните страници на сборника.
„Делото 'Хилкрест срещу Великовски'“ е кратък и забавен разказ за вярата и плацебо ефекта. Когато се срещнат религията и еволюцията, битката винаги е титанична.
„Повторение на миналото“ изпраща послание към младите, които се радват на бъдещето, без да са запознати с мрачните моменти в Историята. Това би бил доста разсейващ от основните теми разказ, ако ги нямаше типичните за Уотс технологични помощници.
„Ниша“ завършва сборника по впечатляващ начин. На дъното на океана се провежда експериментална мисия, която цели а се разработи геотермалната енергия от от междуконтиненталните разломи. Долу са две жени, които трябва да се справят с предизвикателствата на клаустрофобията, смазващото налягане, страшните обитатели и собствената си психика. Тук Уотс е спестил доста от техническата терминология (въпреки че тя не липсва съвсем), като навлиза смело в междуличностните отношения на героите си. Всъщност не се случва кой знае какво, но има напрежение и интересни ситуации.
Разказите в „Отвъд разлома“ не могат да се систематизират лесно, затова не съм търсил нещо повече от удоволствието от четенето им. Намирам Уотс за възхитителен, иновативен, различен и необикновен разказвач, при който непознатото и чуждото на разума ни е достатъчно привлекателно, за да бъде изследвано и разбрано. Ще е хубаво да видим и още негови произведения на български език.
Оценка от Книжен Петър: 4.5 / 5
Още ревюта:
Книголандия
Shadow Dance
Love Big Books
Приумици
още един блог за книги
„Островът“ ни отнася в дълбокия космос, заедно с екипажа на кораб, строител на пространствено-времеви тунели. Бих се заклел, че това е най-шантавия екипаж, който може да се изпрати на важна мисия. Но всичко е организирано така, че да продължи... вечно. Те пътуват вече невероятно дълго време, без нищо да наруши вечната скука, на която са подложени, докато не се срещат с извънземен разум около една звезда. Тази тема е до болка позната на любителите на научната фантастика, но да си Питър Уотс не е шега работа. Екипажът се оказва в ситуация на стрес, от която излизат наяве доста истини за мисията и личните им отношения. Разказът е доста научен, ако ме разбирате, но пък си е истинско удоволствие.
„Второто пришествие на Джасмин Фицджералд“ е по-скоро криминален, но твърде очебийно е присъствието на психологически аспект. Съпругът на Джасмин е мъртъв, а самата тя е заподозряна за убийството му. Странностите около тази смърт и поведението на жената говорят за нездрава психика. Дали? Криминален психолог е нает да определи дали Джасмин е с акъла си, за да бъде съдена, но ситуацията, в която попада той, се оказва далеч по-сложна и... неестествена. Не бих казал, че е от силните разкази на Уотс, но ми харесват тези заигравки с „вирус в човешката програма“.
„Слово за езичниците“ ми се стори доста странен. Един от основните религиозни култове е приобщил технологиите в опит да въздейства по-убедително върху хората. Главният герой е войн на вярата, който наказва „отцепниците“, но в един момент научава, че и в него назрява проблем. Виждам идеята на разказа, но някак не можах да го харесам. Толкова религиозен плам не ми въздейства добре. Като го прочетете, ще разберете защо.
„У дома“ ни пренася на дъното на океана, в един от онези разкази за изгубване на идентичността. Тя вече не е човек, но част от спомените ѝ са още живи. Тук само е намекнато, че сцената е част от нещо по-голямо. Явно и Питър Уотс влиза в категорията на писателите, които пишат отделни истории, свързани с по-обширните им произведения.
„Очите на Бога“ се занимава с личните ни свободи и докъде може да стигне „профилактиката“ против престъпления, ако технологията го позволява. Всъщност всеки крие в себе си зачатъците на престъпен ум. Въпросът тук е дали човек може да му устои, дали е подготвен психически да следва установените правила, като се противопоставя на собствената си природа. Харесаха ми разсъжденията на Уотс, въпреки че самият разказ е доста по-различен от останалите в сборника.
„Плътта стана слово“ е част от цяла поредица произведения, които се опитват да изяснят процесите по време на умирането. Героят се е вманиачил по темата, заради това, че е взел решение да прекрати преждевременно мъките на неизличимо болната си първа съпруга. Уотс отново вкарва от своите научни „главоблъсканици“, тъй че отговорът на основния въпрос няма начин да разкрие някаква духовна истина. Сигурно в един момент ще ми омръзне да чета за подобни неща. Затова пък някои странни породи хора са готови да мислят единствено за тях.
„Облаци“ е необичаен разказ за една по-щура форма на интелигентност. Дотук Уотс е доста сериозен, когато говори за формите на живот. Но точно тази история е по-скоро намигване, а не нещо, върху което може да се изгради читава научна теория. Сигурно сте виждали всякакви форми облаци, някои дори като лица. Какво ще кажете за интелигентните облаци? Щуро е, да! Хващам се на бас, че никой не би приел това на сериозно. Но поне е любопитно.
„Еднодневка“ (в съавторство с Дерил Мърфи) е като ужасен сън за всеки родител, па макар и на изкуствен интелект. Джини е по-скоро симулация на живот, но изглежда като всяко друго четиригодишно момиченце. Тя живее в собствена среда, в собствен свят, моделиран според собствената ѝ реалност. Свръхинтелигентност, амбицирани родители и... една кошмарна действителност. Бих определил този разказ като най-въздействащ от всички останали, въпреки че при Уотс въздействащо значи просто студена образност и научна сухота. Но читателите му биха очаквали именно това, ако са харесали „Слепоглед“. Просто при него не става въпрос за чувства и красота, а само за хладнокръвна пресметливост. Изумителен!
„Посланик“ пътува из космическото пространство, за да осъществи контакт с извънземен разум. Той се появява, но няма намерение да си комуникира мирно и тихо. Решението е бягство, което май няма да доведе до спасение. Прочетох го светкавично, харесах края и се настрои да ликвидирам и последните страници на сборника.
„Делото 'Хилкрест срещу Великовски'“ е кратък и забавен разказ за вярата и плацебо ефекта. Когато се срещнат религията и еволюцията, битката винаги е титанична.
„Повторение на миналото“ изпраща послание към младите, които се радват на бъдещето, без да са запознати с мрачните моменти в Историята. Това би бил доста разсейващ от основните теми разказ, ако ги нямаше типичните за Уотс технологични помощници.
„Ниша“ завършва сборника по впечатляващ начин. На дъното на океана се провежда експериментална мисия, която цели а се разработи геотермалната енергия от от междуконтиненталните разломи. Долу са две жени, които трябва да се справят с предизвикателствата на клаустрофобията, смазващото налягане, страшните обитатели и собствената си психика. Тук Уотс е спестил доста от техническата терминология (въпреки че тя не липсва съвсем), като навлиза смело в междуличностните отношения на героите си. Всъщност не се случва кой знае какво, но има напрежение и интересни ситуации.
Разказите в „Отвъд разлома“ не могат да се систематизират лесно, затова не съм търсил нещо повече от удоволствието от четенето им. Намирам Уотс за възхитителен, иновативен, различен и необикновен разказвач, при който непознатото и чуждото на разума ни е достатъчно привлекателно, за да бъде изследвано и разбрано. Ще е хубаво да видим и още негови произведения на български език.
Оценка от Книжен Петър: 4.5 / 5
Още ревюта:
Книголандия
Shadow Dance
Love Big Books
Приумици
още един блог за книги
Няма коментари:
Публикуване на коментар