„Кучки вероломни“ на Роберто Боланьо

   Боланьовите реалности

   

   Не съм търсил подходяща дата за четене на Роберто Боланьо, но затова пък държах да бъда спокоен, незает с нищо друго и най-вече без определени очаквания. Кой ли не ми говори за Боланьо и неговото специално отношение към скромността и свободата, за нетипичната му литературна обсебеност към себе си и другите автори, за трудната връзка с читателите и колко всъщност е важен за латиноамериканската и световната литература. Започнах с Боланьо, като го избягвах – скривах се от редовно от мащабната „2666“ и се правех на незаинтересован, когато се появиха първите ревюта за негови романи и сборници. Още в самото начало знаех, че нещата с него може и да не се получат, но се подготвях психически за посегателството му над ума ми. Накрая взех в ръка един сборник с разкази и го поставих на видно място, където да го виждам и да знам, че ме чака.

   Дори „Кучки вероломни“ („Жанет 45“, 2015, с превод на Нева Мичева) не ми се стори безопасен сборник, изискваше сериозен и предан читател, с изряден интелектуален багаж, с опит в телепортацията в точно определена реалност – тази на Боланьо. Преди да се опиташ да го харесаш, трябва да му станеш приятел, да прочетеш малко биографични бележки, да надникнеш в приложението „Парадоксът Боланьо“ на Хуан Вильоро (налично във всеки екземпляр). Когато вече знаеш, че разказва за реалността, избира реални и полуреални персонажи, дори сам се намества в сцените, рискът да се загубиш сред страниците намалява прогресивно. Важното е, че Боланьо е виждал и докосвал всичко, за което разказва: Мексико, Барселона, Париж... Нищо чудно срещите да са все в бардаците, да става въпрос за луди, ексцентрични или просто по-смели животворци на съдбата си, които се казват Б., К., У. или М. Усещах някаква почти нереална дистанцираност от сюжета и героите, сякаш до света на Боланьо няма достъп, или се допускат само онези с киманията и разбиращите погледи, които са се оставили на инерцията и обичат да се тъпчат с литературни похвати, както пияниците изливат в гърлото си поредната водна чашка с трети и четвърти вид алкохол. Трябваше да се отърся от познатото и удобното, да започна отново да сричам, защото Боланьо първо се срича, след което да свикна с върволицата от поети и книги – постоянен спътник на авторовата илюзорна действителност, и човешките метастази, населили всяко свободно пространство, като на китайски плаж. Тази чужда и невралгична зона изведнъж се телепортира в ума ми, поемайки контрола на мислите и чувствата. Постоянно се питах: как ще свикнеш с кучките? Може да не свикнеш, но да продължаваш да наблюдаваш.

   И, само си представете: започнах да крача редом с Боланьо, да усещам тази негова резистентност към чуждото, и дори към читателите му, да поемам и смилам тази нетрадиционна храна, поднесена без финес и с изкривена литературност. В същото време започва да се разстила една екстравагантна вихрушка от лудост във втората половина на сборника, поемаща свежи глътки от изстъпления и словоблудства. Смелостта на Боланьо достига до степен на отричане на прочетеното от страна на читателя, сякаш се губи естествената връзка с нещата. Случва се порнографска идилия, обсебване на тяло за непристойни действия... Представата ми за Боланьо рязко направи завой и се вкопчи в нереалното. Страшно ми е трудно да описвам подробности – страхувам се да не натрапя буквалистичните си интерпретации. Затова ще спра дотук.

   С Боланьо не се свиква лесно. Всъщност съм объркан и малко омерзен. Абсолютно съм сигурен, че всеки негов читател ще вземе на сериозно историите, ще се диви на изкуството му да събира реалности, ще смила с усилие предложеното блюдо. Аз все още повдигам вежди.

Оценка от Книжен Петър: 3.7 / 5

Други ревюта:

Аз чета
На по книга, две
За думите и хората
Левитация