Свят, в който сънищата означават всичко
Признавам си, че „Луната, която убива“ („Сиела“, 2014) ми се опря доста. В началото ме завладя неизвестното, избликващо от всяка страница със своите странни имена и обичаи. Има фентъзита, които не мога да нарека „свои“, въпреки че се опитвам да им намеря място сред куп любими „шеметни“ книги. Джемисин е сътворила доста сложен и почти нелогичен свят, матрицата на който почти насилнически се опитва да се побере в ума ми. Още в началото ще кажа, че поставям книгата в категорията на странните – онези, от които почти ме досрамява, че не мога за заобичам истински. В света на Джемисин всичко е едва ли не насилствено усложнено и ми трябваше доста време, за да навляза в действието. Оценявам старанието, с което е събирана и отсявана информация от човешката история, но не разбирам битката на някои писатели да забъркват тези странни фантазии. Доста по-лесно ми беше да възприема боготворенето на Шрайка от „Хиперион“, примерно. В „Луната, която убива“ все пак има известна логика.
Градът-държава Гуджааре е вдъхновен от Древен Египет. Сложна и стройна кастова система определя значимостта на всеки жител и престъпността е сведена до дребни кражби и невинни пререкания. Ролята на пазители на спокойствието е дадена на Бирниците – обучени да „приспиват“ и въвеждат невинни и виновни в отвъдното чрез сънищата им. Те са жреци на Богинята на сънищата и в вещ професионализъм изпълняват повелите ѝ. Това стои в основата на книгата. Гуджааре е свят от легендите – тъжен и захвърлен почти отвъд древната митология на човечеството, усложнен почти до непознаваемост. Джемисин сякаш е преодоляла някаква невидима граница, през която е пренесла само част от любопитната история на света, за който разказва, и тонове от сухите формули на съществуването му. (Повече може да разберете от ревютата на Христо, Преслава, Петя и Random, които са се отнесли по-сериозно от мен и са „ровичкали“ повече из страниците. Линковете към ревютата им са най-долу.)
Знам, че има хора, които ще оценят книгата точно заради сложността на изградения свят, но мен това не може да ме запали достатъчно. Знам какво цели книгата и защо купищата подробности опияняват върлите любители на фентъзи жанра. Първата част ме завлече там, където не исках да ходя, а останалото премина като съновидение под вещото ръководство на някой Бирник. Е, аз се съпротивлявах и не преминах в селенията на Ина-Карек. Жалко за душата ми.
Редно е да дам обяснение е за сравнително високата оценка, която съм дал. Не воювам с никого и не се ядосвам, ако някоя книга не ми допадне; а тази изобщо не заслужава да се анатемосва. Идеята на Джемисин е супер, но стилът на поднасяне не ми се стори удачен. Странно е, но поне 250 страници ми харесаха и си ги „преживях“ както истински фен на фентъзито. На три-четири места обаче си въздъхвах шумно и мърморех за непрестанните изблици на описателност от страна на Джемисин относно сложната митология около Гуджааре и Кисуа. Накрая ми стана ясно защо всичко е описано по този начин и 2.8 веднага се трансформира в поносимото 3.6. За малко книгата да отнесе най-ниската оценка, която съм давал изобщо.
Оценка от мен: 3.6 / 5
Други ревюта:
Няма коментари:
Публикуване на коментар