Смъртта преследва, преди да е дошла
Прочетох няколко отзива за тази книга и веднага я поставих на видно място, за да ми напомня, че е задължителна. Причината не е нито принадлежността ѝ към руската емигрантска литература, нито забележителният стил на писане на Газданов. Винаги намирам доводи да се захвана с някоя книга, без дори да се самоубеждавам или „да меря три пъти“, както се препоръчва за какво ли не. Причината може да се крие дори само в неизвестността, която дебне от страниците вътре, а и от любопитното заглавие. А в тази книга дебне призрак. Клопката в авторовото заглавие е съвсем очевидна - търси се подтекст или думи, които да опишат смъртта по най-адекватен начин. Газданов намира начин да материализира смъртта, пуска я на свобода и разсъждава над нейните проявления. Тази книга направо издевателства над читателя с неприкритата си философия за катарзисите, свързани със смъртта и самоунищожителното ѝ въздействие, години преди да настъпи. На мен ми стана ясно още в самото начало, че ще изпитам явен дискомфорт, четейки за нещо неподвластно на човешкия избор, нещо напълно неразбираемо, което предизвиква безкрайни размишления. Не бях много готов, но въпреки това започнах да чета.
Историята намира двама противници насред бойните действия по време на война. Напрегнатата ситуация отеква десетилетия в бъдещето, създавайки невероятна промяна в представите им за живота и смъртта, превръщайки ги в жертви на обстоятелствата. Безименият герой на Газданов случайно попада на книга, написана от изненадващо оживелия противник и това отеква дълбоко в душата му. Мисълта за убийството, което е извършил, го преследва цял живот. Сега „възкръсването“ му ще стане причина за нова промяна.
Насред страниците се води и битката на случайностите, които животът ни поднася. Изграждането на „философски патерици“ става необходимост. Спомените постепенно престават да носят действителна информация, компрометирани от илюзията, с която се опитваме да живеем.
Самата книга идва с тежестта си на класическа творба, излязла пред 1948 година. За нея вече са изписани хиляди страници, тя носи със себе си готов и подреден куфар с разсъждения, които са я настроили, подкастрили, канализирали и прибрали в кутийка за бижута. Може само да бъде преподадена от деен учител, който я е изследвал с години. Необходима е солидна подготовка. Има и невидими придружители: Библията, Е.Т.А Хофман, Едгар Алан По, Пушкин, Гогол, Лермонтов, Достоевски. Както пише в послеслова „Разгадаването на Газданов е продължителен процес отвъд прочита на произведенията му. Разбира се, един такъв процес предполага наличието у читателя известен интелектуален багаж, за да долови заложените в текста съзвучия и алюзии...“
„Призракът на Александър Волф“ се оказа трудна и предизвикателна. Читател като мен лесно ще проследи историята и ще подреди подходящите плочици на литературния пъзел, подпъхвайки тук-там прикрепящите клинчета на философските изводи. Но никак не е лесно да се надникне отвъд явните литературни похвати сред страниците.
Оценка от мен: 3.8 / 5
Други ревюта:
Няма коментари:
Публикуване на коментар