събота, 4 април 2015 г.

„СВЕТЛИНАТА, КОЯТО НЕ ВИЖДАМЕ“ НА АНТЪНИ ДОЕР

Светлината, която следваме


   Войната е тема на безброй книги, оставили своя горчив и натрапчив вкус. Униформи, войници, смърт, разрушения; миризмата на оскотяването пълзи навсякъде и превзема териториите на човешкото. „Светлината, която не виждаме“ на Антъни Доер („Сиела“, 2015) също се настанява в тази невралгична и злокобна обстановка, в която винаги има малки герои и много страдание. Има го съпоставянето на мирния живот и последвалата касапница, има я и идеята за безсмислената жестокост, следвала човечеството хилядолетия наред. И сякаш нищо не може да оправдае тази потресаваща игра на смърт. Но тази книга е обзета сякаш от някакво спокойствие - няма го натрапчивото бездушие на документалната сухота. Тя има душа, която са открили вече милиони читатели; има сърце, което тупти във всяка страница и тласка топлина към студената действителност. Тази книга може само да се чувства и обича.

   Действието ни пренася между двете войни, в свят, в който Германия събира смелост за нова инвазия, а Франция е обзета от спокойствието на ежедневието. Мари-Лор е малко френско момиче, което живее с баща си в Париж и редовно го придружава на работното му място в Природонаучния музей. Постепенно тя губи зрението си и се налага баща ѝ да ѝ помага да приеме новата действителност като строи макети на околностите, които момичето изследва с пръсти, купува брайлови книги. Мари-Лор заживява втори живот с романите на Жул Верн. Войната ги застига и те са принудени да се преселят в крайбрежния Сен Мало, при болния ѝ прачичо, който е обсебен от радиотехниката. В обкръжението им се заражда идеята за съпротива и всички заедно поемат по опасния път на шпионите. 

   В съвсем друга посока се развива животът на Вернер в Германия. Малкото момче е сирак и като всички сираци очаква да потъне в катакомбите на тежката миньорска професия, затрила баща му. Неговата страст е радиотехниката. В ума му се нижат въпрос след въпрос кое как е в природата и защо е функционира по този начин. Любознателното момче успява да конструира радио от подръчни материали и слуша със сестричката си все по-далечни гласове от радиоефира. Така двамата попадат на магнетичния глас на лектор, който разказва за природата и законите ѝ. Вернер расте с мисълта, че ще успее да се отърве от мините, трупайки знания. Съседите научават за уменията му и ден след ден го викат да погледне повредените им радиоприемници. По това време в Германия прави първи стъпки организацията „Хитлерюгенд“, създадена да обучи младите момчета в чувство на дълг към възраждащия се Райх. Вернер попада в месомелачката, но в съзнанието му се борят две противоположности: мълчаливото изпълнение на заповедите и разумът, който го подтиква към повече човечност. Един ден е привикан при началството и една принудителна корекция на възрастта му го изпраща на фронта. Там задачата му е да проследява сигнали на съпротивата и да ликвидира откритите клетки.

   Антъни Доер е посегнал и към темата за грабежите на скъпоценности и произведения на изкуството. Тук тази роля изпълнява немски офицер, тръгнал по следите на рядък и уникален диамант, изчезнал от Природонаучния музей във Франция, където работи като ключар бащата на Мари-Лор. Тази линия от повествованието съвсем леко се докосва до останалите сюжетни линии и май е добавена, за да принизи глупавите апетити на командващите от Райха. Немският офицер е толкова чудат и любопитен персонаж, че едва ли може да представлява нещо друго освен събирателен образ на безчинстващата немска машина през Втората световна война.

   Постепенно Доер прикача една към друга сюжетните линии  - на Вернер, Мари-Лор и немския офицер. Това става плавно и неусетно, въпреки прескоците назад и напред във времето, превзели цялата книга. Всъщност Доер е направил нещо, което рядко се среща в останалите книги: към края повечето неща намират своето обяснение, почти нищо не е забравено и пренебрегнато, освен... Но нека да не издавам, все пак трябва да се уважат бъдещите читатели.

   Това е една от най-правдивите и скромни (ако мога така да се изразя) книги за войната. Може да се каже, че радиото също е един от героите, защото прави връзката не само между персонажите, а и между войната и хората. Любовта също е някакъв призрак, бродещ наоколо, но Доер не ѝ дава нужната сила. Ако трябва да свържа по някакъв начин любовта с нещо в книгата, то тя ще е само към радиото и неговите невидими, но свързващи вълни.

Оценка от мен: 4.4 / 5

Други ревюта:

Няма коментари:

Публикуване на коментар