понеделник, 25 август 2014 г.

"ПОСЛЕДНА ЛЮБОВ" НА УИЛЯМ УОРТЪН

Последната любов и мистерията на чувствата


   Това е първата книга на Уилям Уортън, която чета. Май трябваше да започна наистина с първата му - "Пилето" - най-известната творба на Уортън, преди да навлезе сериозно в дебрите на словото. Но първо искам да се обърна към самия него с думите: "Драги Алберт Уилям Дю Ейме, Уортън, просто не е честно да нанасяш толкова солидни и точни удари по невинната ми душа. Твоята "Последна любов" е като БМ-13 "Катюша", която бълва без мяра и цел и размазва всяка жива твар, посмяла да погледне в твоята посока. Накрая остава само празнина, напомняща за опустошителното "торнадо" сред страниците".

   Не, тази книга изобщо не е велика творба, пред която да се кланяме безспир години наред. Тази книга е спокойна, одухотворена и невинна като живота, който трябва да избутаме все някак, докато ни целят с камъни, подхвърлят наляво-надясно и накрая ни се усмихват извинително, когато грохнем съвсем.

   Той е художник по призвание, но събитията го повличат към тайните военни технологии, само защото е работил с един от първите компютри, достъпни за обикновените граждани. Кариерата на Джак го води към силно конкурентното технологично бъдеще, но безсмислената надпревара, която награждава едни и съсипва други, погубва личния му живот: губи доверието на съпругата и децата си, следващи собствените му стъпки, сякаш подмятани от бурен вятър. Джак е достигнал последното ниво във Франция и очаква с нетърпение всичко да приключи, но съпругата му вече взела решение за себе си и децата. Джак осъзнава грешката си прекалено късно - непоправимото се е случило. Решението не идва лесно, но е единственото възможно - Джак напуска стария си живот, с малко пари и много тъга. На 49 години трябва отново да гради живота си - отново като художник, продаващ картините си на площад в Париж до статуята на Дидро.

   Случайността го среща със 71-годишната французойка Мирабел - сляпа възрастна жена, живееща самотно след трагедия в семейството си. Последното нещо, което Мирабел е видяла, преди да изгуби зрението си, са мъртвите очи на собствената ѝ майка. Самотата е оставила умът ѝ да блуждае в детството, неспособен да отвори очите ѝ за действителността. Но тя има своите гълъби, музиката и звуците на околния свят, съставляващи подреденото и ежедневие. Джак се превръща в Жак, човекът, който може да ѝ подари любов и зрение и да рисува чрез ума ѝ.

   Тази книга не описва красивата любов между възрастна жена и застаряващ беден художник, тя буквално опипва плътта, за да намери сексуалното удовлетворение - такова, каквото Жак никога не е изпитвал истински, а Мирабел за пръв път опознава. Тук интимните части не са "пламтящи мечове" и влажни утроби, готови за оргазъм, а плът, отблъскваща самотата. Тук невинността остава ненакърнена, молеща само за нежност и спокойствие.

   В тази книга текстът не е основната сила, дори на моменти плаши със своята простота и глуповатост. Но Уортън е оставил изцяло инициативата на героите си - сами да се преборят с житейските си несгоди, без труфила и изтънченост, със собствения си ум и емоционален багаж. 

   Не мисля, че тази книга ще се приеме добре от по-младите читатели - със сигурност не е за тях.

   "Последна любов" не е лесна за възприемане и със сигурност ще предизвика различни интерпретации. А аз просто трябва да подхвана някоя друга книга на Уортън, за да се убедя, че този текст не е плод на някаква илюзия.

Друго ревю: Кремена Михайлова

Няма коментари:

Публикуване на коментар