понеделник, 13 октомври 2014 г.

"КАЖИ НА ВЪЛЦИТЕ, ЧЕ СЪМ СИ У ДОМА" НА КАРОЛ РИФКА БРЪНТ

Книга за онова вътре в нас, което ни прави истински


   Ако навлезеш в мрака, може да поемеш по безброй пътища. Тази книга търси изход от мрака - дълбока и нежна като чувства, самотна и лична като състояние. Да се поеме по правилния път е невъзможно. Тя заслужава всички оценки:

   Една звезда - за пъкленото дело на вирусите.
   Две звезди - за раздора между нас.
   Три звезди - за любовта и страстта.
   Четири звезди - за пленителните герои.
   Пет звезди - за мощта на думите.

   Тъмнината се спуска бавно и неусетно. Ярките звезди просветват първи на фона на тъмносиньото небе. В гората вият вълци. Няма истински страх, когато си способен да обичаш; няма подходяща възраст за смислен живот, когато знаеш как да ръководиш съдбата си. "Кажи на вълците, че съм си у дома" е книга с ярки образи и думи-прозрения за вътрешния свят на хората. Тя се рови в съзнанието и изкарва на показ слабостите на човешкото его, дилемите от морално естество; посажда тъга, която разплаква.

   Карол Рифка Брънт е написала невероятно въздействаща книга. Действието тече през 1986-7 година, по времето, когато СПИН разрушава семейства и отчуждава приятели. Заразените не са имали никаква възможност за избор, освен личната подкрепа един към друг.

   Джун живее, за да обича. Думите ѝ търсят отговори на всяка страница. Детето в нея се бунтува, прозряло, че любовта може да носи и тъга. Съзнанието ѝ се лута в средновековието, покълнало там, където въображението е някакъв вид спасение от разочарованията на живота. Действителността е страшна: умиращ от СПИН вуйчо, чиято последна картина е и "последно сбогом" от този свят; неговата половинка, поела съдбата си на жертвено агне; сестра, едновременно близка и далечна; родители, изпълнени със страх и подозрения.

   Тази книга се оказа една от най-пленителните, които съм чел. Достатъчно е да преминете през началните акорди, за да почувствате искреността на малката Джун:

   "Онзи следобед двете с Грета, сестра ми, позирахме на вуйчо Фин да ни нарисува, тъй като той вече знаеше, че умира. Това беше, след като разбрах, че когато порасна, няма да се преместя в апартамента му и да бъда с него до края на живота си. След като приех, че историята със СПИН не е някаква грешка. Първоначално мама отхвърли предложението му. Плашело я. Като си представела как седим пред големите прозорци в ухаещия на лавандула и портокал апартамент на Фин, като си представела как той ни гледа, все едно ни вижда за последен път, цялата настръхвала."

Други ревюта:

Няма коментари:

Публикуване на коментар